Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Магнус не беше очаквал да чуе нещо за Уил Херондейл при това си пътуване и нямаше да се изненада, ако беше забравен като незначителен участник в трагедията на едно момче. Фактът, че го помнеха, и то с добро, го трогна повече, отколкото бе предполагал, че е възможно.

Звездните очи на момчето, в които горяха градове, се плъзнаха по лицето на Магнус и видяха твърде много.

— Не бих се впечатлявал толкова. Баща ми вярва на прекалено много хора — рече Джеймс Херондейл и се засмя. Внезапно стана повече от ясно, че е твърде пиян. А и Магнус не си представяше, че би стрелял по полилеи в трезво състояние. — Доверие. Все едно да пъхнеш острие в нечия ръка и да го насочиш право към сърцето си.

— Не съм те молил да ми се доверяваш — изтъкна Магнус спокойно. — Не се познаваме.

— Но аз ти вярвам — отвърна безгрижно момчето. — А и няма значение. Всички, рано или късно, сме предавани — или ставаме предатели.

— Виждам, че склонността към драматизъм се предава по наследство — измърмори Магнус.

Само че този драматизъм беше различен. Уил демонстрираше пороците си сред най-близките си, за да ги отблъсне. Джеймс устройваше публични спектакли.

Вероятно обичаше порока заради самия порок.

— Какво? — попита Джеймс.

— Нищо — отговори Магнус. — Чудех се с какво те е засегнал полилеят.

Джеймс вдигна очи към съсипания полилей, после ги сведе към стъкълцата в краката си, сякаш едва сега ги забелязваше.

— Това беше облог. Заложиха двайсет паунда, че няма да мога да прострелям всички крушки на полилея.

— И кой се обзаложи? — попита Магнус, без да издава с нищо мислите си, че мястото на този, който се обзалага с пияно седемнайсетгодишно момче и го оставя да размахва смъртоносно оръжие, е в затвора.

— Онзи там — посочи Джеймс.

Магнус проследи жеста му и забеляза познато лице на масата за игра на фаро.

— Зеленият ли? — попита той.

Долноземците много обичаха да подстрекават ловците на сенки да вършат глупости, а в случая беше постигнат невероятен успех. Рейгнър Фел, висшият магьосник на Лондон, сви рамене и Магнус въздъхна примирено. Вероятно затворът беше крайно решение, макар че неговият смарагдов приятел можеше да намали малко темпото.

— Той наистина ли е зелен? — попита Джеймс, без да изглежда особено заинтересуван от отговора. — Реших, че е от абсента.

Тогава Джеймс Херондейл — син на Уилям Херондейл и Тереза Грей, ловци на сенки и единствените приятели нефилими на Магнус, макар че Теса не беше съвсем ловец на сенки — му обърна гръб и се прицели в жена, която сервираше напитки на масата на върколаци. А след това я простреля. Тя се свлече с вик на пода и всички комарджии наскачаха от масите си, разхвърчаха се карти и се разляха чаши.

Джеймс звънко се разсмя и това много разтревожи Магнус. Гласът на Уил би затреперил, би издал, че жестокостта му е част от драмата, но синът му се смееше така, сякаш искрено се наслаждаваше на хаоса, който беше създал.

Магнус го сграбчи за китката, а магията зажужа и заискри по пръстите му като предупреждение.

— Достатъчно.

— Спокойно — отвърна Джеймс през смях. — Аз съм много добър стрелец, а прислужницата Пег е прочута с дървения си крак. Мисля, че затова я наричат Пег*. Истинското й име май е Ерментруде.

* Peg (англ.) означава и „дървен крак". — Бел. прев.

— Предполагам, че Рейгнър Фел е заложил двайсет паунда, че не можеш да я простреляш, без да се пролее кръв? Много умно от ваша страна.

Джеймс отдръпна ръка от неговата и поклати глава. Черните кичури паднаха на лицето му и приликата с баща му секна дъха на Магнус.

— Баща ми казва, че си му бил нещо като пазител, но аз нямам нужда от закрилата ти, магьоснико.

— Не мога да се съглася.

— Тази нощ сключих доста облози — информира го Джеймс Херондейл. — Трябва да изпълня всички обещани ужасни деяния. Нали съм човек на дадената дума? Искам да запазя честта си. Искам и още едно питие!

— Каква прекрасна идея — рече Магнус. — Чувал съм, че алкохолът много подобрява мерника. Нощта едва започва. Представи си колко прислужници можеш да простреляш до зори.

— Уж магьосник, а скучен като книжен плъх — каза Джеймс и присви кехлибарените си очи. — Кой би предположил, че е възможно?

— Магнус невинаги е бил толкова скучен — каза Рейгнър, който изникна до рамото на Джеймс с чаша вино в ръка. Подаде я на момчето, то я пое и я пресуши с притеснително привичен маниер. — Навремето в Перу имаше един кораб с пирати...