Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Дълбоко съм ви задължена, че спасихте мен и Анхарад от ужасна участ. Наистина. И отново се извинявам, ако съм била неучтива.

— Можете да бъдете неучтива колкото пожелаете — отвърна Едмънд. — Стига да ви видя отново.

Взря се в нея, без да пърха с мигли. Лицето му беше открито и честно.

Мигът се проточи. Сериозната и смирена искреност постигна онова, пред което миглите и самохвалството бяха безсилни, и накара Линет Оуенс да се поколебае.

— Може да ме навестите на Итън Скуеър двайсет и шест, у лейди Каролин Харкорт — каза тя. — Ако на сутринта все още имате такова желание.

Тя отдръпна ръката си и след миг несигурност Едмънд я пусна.

Преди да се качи в каретата, Линет докосна Магнус по ръкава. Тя беше красива и мила като преди, но нещо в поведението й се бе променило.

— Вие също се отбийте, ако желаете, господин Бейн.

— С удоволствие.

Той пое ръката й, помогна й да се качи в каретата и грациозно й помаха.

— О... господин Херондейл — каза госпожица Оуенс и показа красивата си засмяна глава през прозореца. — Моля ви, не носете камшиците.

Магнус направи лек отпращащ жест с ръка и между пръстите му затанцуваха миниатюрни небесносини искрици. Каретата пое без кочияш по мрачните лондонски улици.

* * *

Мина доста време, преди Магнус да се озове на друга среща по въпроса за Съглашението, предимно защото трудно се споразумяха за мястото. Самият той гласува да не се събират в частта от Института, която е построена на свещена земя. Там се чувстваше като в слугински помещения, най-вече защото Амалия Моргенстърн бе споменала, че в това крило навремето живеела прислугата на Феърчайлд.

Ловците на сенки категорично отхвърлиха идеята да се срещнат в някоя пропаднала бърлога на долноземци (цитат от Гранвил Феърчайлд), а предложението да идат в парка не се прие, защото величието на събранието щяло да бъде накърнено от присъствието на невежи мундани, които си устройват пикник наблизо.

Магнус не вярваше и на дума от това.

След седмици на караници тяхната група най-сетне капитулира и унило пое към Лондонския институт. Имаше една-единствена ярка светлина в тунела, и тя беше ярка в буквалния смисъл на думата — Камила носеше изключително впечатляваща червена шапка и изящни червени дантелени ръкавици.

— Изглеждаш безразсъдна и фриволна — дискретно отбеляза Де Куинси, когато ловците на сенки се настаниха около масата в голямата сумрачна зала.

— Де Куинси е прав — каза Магнус. — Изглеждаш безразсъдна, фриволна и великолепна.

Камила се поизпъчи и Магнус реши, че е много мило и симпатично жена, която е красива от векове, толкова да се радва на малък комплимент.

— Точно този ефект целях — рече Камила. — Да ви кажа ли една тайна?

— Моля ви.

Магнус се наведе към нея и тя към него.

— Направих го за вас — прошепна Камила.

В сумрачната и величествена зала, чиито стени бяха покрити с тапети на мечове, звезди и руните, които нефилимите татуираха по телата си, внезапно стана по-светло. Като че ли в цял Лондон стана по-светло.

Самият Магнус беше живял стотици години и все пак една дреболия можеше да превърне деня му в скъпоценност, а поредица от дни в сияйна, безкрайна огърлица. Нужно бе нещо съвсем простичко: красиво момиче да го харесва, и денят се озаряваше.

Слабото бледо лице на Ралф Скот пребледня още повече и се набразди от болка, но той не познаваше това момче и не беше длъжен да се тревожи за разбитото му сърце. Ако дамата предпочиташе Магнус, той не мислеше да възразява.

— За нас е удоволствие отново да ви приемем тук — рече Гранвил Феърчайлд, строг както винаги. Той скръсти ръце върху масата. — Най-сетне.

— А за нас ще е удоволствие да стигнем до някакво съгласие — каза Магнус. — Най-сетне.

— Мисля, че Родерик Моргенстърн е подготвил няколко думи — обяви Феърчайлд.

Изглеждаше категоричен, а дълбокият му глас кънтеше кухо и напомняше вой на котенце, озовало се само в огромна пещера.

— Мисля, че вече чухме достатъчно от ловците на сенки — рече Ралф Скот. — Изслушахме условията на нефилимите за опазването на мира между нашия и вашия вид...

— Но ние не сме изложили всичките си искания — прекъсна го мъж, на име Сайлъс Пангборн.

— Така е — обади се жената до него, строга и красива като нефилимска статуя.

Пангборн я беше представил като „Елоиза Рейвънскар, мой парабатай " с такова собственическо чувство, сякаш говореше за съпругата си.

Явно оформяха единен фронт срещу долноземците.