Джефри Дивър - Пастирът

Джоан сведе глава, понечи да отговори, но не успя да намери точните думи.

В този момент моят компютър избръмча. Оттеглих се в дневната. Беше имейл от Клер Дюбоа и съдържаше, надявах се, резултата от проучването, за което я бях помолил, след като Джоан ни съобщи за колумбийския дипломат.

Бях подготвен за част от информацията. За останалата — не толкова.

Принтирах документите и се върнах при останалите. Лицето ми явно ме издаде, понеже забелязах, че обвинението и разкаянието — в различни степени на искреност — възцарили се в стаята, се превърнаха в напрегнато очакване.

Изчетох отново петте страници. После погледнах към подопечните си.

— Не е Мари. Тя няма нищо общо с Лавинг.

— Просто ми хрумна… заради Аленде — въздъхна Джоан.

— Сътрудничката ми е разговаряла с няколко души, ангажирани с разследването. Познават мъжа на снимката. Той е син на любовницата на Аленде. Не е замесен в никакви нелегални операции, флашката е съдържала само музикални файлове. Дори да са забелязали, че Мари ги снима, нямат интерес да наемат Лавинг да изтръгва информация от нея. Телефоните и пътническите му досиета са чисти.

Джоан поклати глава. Може би се канеше да каже нещо. Не знам. Изчетох за трети път останалите документи, изпратени от Дюбоа. За да съм напълно сигурен.

После отпуснах ръка.

— Сътрудничката ми откри нещо друго — обявих.

— Какво? — попита Райън, масажирайки разсеяно ранения си крак.

— Отговорът защо е нает Хенри Лавинг.

Погледнах към Джоан.

Тя застина. Впери очи в листовете в ръката ми, сякаш идентифицира трупа на любим човек.

С тих, мрачен глас, съвсем различен от тона иМ през последните дни, Джоан каза:

— Няма проблем, Корт. Проверено е.

Мари се втренчи в сестра си. Райън изучаваше лицето на Джоан — поруменяло, със стиснати устни.

— Какво имаш предвид? — попита я той.

Отговорих му аз.

— Хенри Лавинг преследва съпругата ти, не теб.

Глава 44

— Какво? — засмя се той.

Последва една безкрайна минута, през която никой не проговори, никой не помръдна. Чуваха се само вятърът и потракването на машината за лед в хладилника.

Клатейки глава, Джоан пристъпи към прозореца. Гледах хладните иМ очи и загадката постепенно се разбулваше.

— Какво искаш да кажеш, Корт? — обади се Мари. — Какво общо има с това Джо?

Не отговорих.

— Джо! — възкликна Мари. — Джо! Кажи нещо. Какво говори той?

— Е? — подтикнах я строго.

Трябваха ми отговори. И то веднага.

С хладен, нетрепващ глас тя повтори:

— Казах ти, Корт. Проверено е. Няма проблем. Забрави.

— Проверено? — измърмори Райън.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Не смяташ ли, че първо помислих за това? Още щом чух за наемника, още на секундата се обадих. Десетина души го провериха. Не откриха нищо. Нищичко.

— Хенри Лавинг работи за хора, които се стараят да са много, много трудно откриваеми.

— А хората, за които говоря, също са много, много добри — спокойно отвърна Джоан.

— Какво става, Джо? — объркано се обади Райън.

— Защо не ми каза? — попитах я. По лицето иМ се изписа отвращение. — Защо? — настоях.

— Не ми е позволено да ти давам обяснения — сурово отвърна тя.

— Ще отговори ли някой на проклетия ми въпрос? — възкликна Райън.

Ведростта му се бе изпарила напълно.

— Скъпи… Райън, много съжалявам. Но не мога. Твърде сложно е.

— Улесни го. Без глупости. Кажи ми.

— Може ли да видя информацията? — попита Джоан.

Подадох иМ листовете. Първата иМ реакция беше професионална. Присви очи и прегледа разпечатките, до една озаглавени «Строго секретно» — клише, но така или иначе най-високата степен на документална защита, която американското правителство използва.

Кимна.

— Как сте получили достъп до тези сървъри? — Поклати глава. — Няма значение… няма значение… — Въздъхна. — От самото начало знаех, че ще се стигне дотук.

— Изглежда някой от миналото на Джоан е наел Лавинг — обясних на сестра иМ и на съпруга иМ.

— Някой приятел ли? — попита Мари, сигурно повлияна от разговора ни преди малко върху скалите.

Погледнах към Джоан, за да иМ дам възможност да отговори. Усетих обаче, че е готова да се предаде. Никакви сълзи — това всъщност бе едно от разковничетата към разкриването на истината. Подопечните ми по правило се разплакват по няколко пъти, особено след нападение. Не и Джоан. Сега осъзнах, че изражението и поведението иМ през предишните дни — ступорът, безучастният поглед — не издават закриляна домакиня с отвращение към насилието, попаднала в ужасна необяснима ситуация. Тя не реагираше емоционално заради подготовката си или заради природата си. Или и двете.