Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Тя стоеше на прозореца на апартамента в Манхатън и надничаше през пролуката между завесите. Ръцете ѝ трепереха.

— Виждате ли някого? — попита нервно мъжът, застанал в другия край на стаята.

— Не знам. Може би. — Наведена напред, Габриела събра плътно дебелите завеси, сякаш някой оглеждаше прозорците с бинокъл. Или през оптически мерник. — Разбира се, и предишния път не видях нищо. А когато видях, вече беше късно. Да имах сега пистолет — измърмори гневно. — Щях да го използвам. Ако там има някой, кълна се в Бог, щях да го използвам.

— Но кой може да е? — попита Сам Ийстън.

Тя се обърна към него и бързо се отдалечи от прозореца.

— Кой ли? Може да е всеки. Изглежда, че всички негодници на света искат проклетия „Октомврийски списък“!

— Откъде могат да знаят къде сме?

Тя се изсмя мрачно:

— Аз, изглежда, вече нямам тайни. — Замисли се за момент, после отново погледна навън. — Просто не мога да видя. Стори ми се, че там има някого. Но в следващата минута вече го нямаше. Аз… — Изведнъж прошепна панически: — Резето!

Сам се сепна, вдигна глава.

С разширени от уплаха очи Габриела попита:

— Заключих ли? — Излезе бързо от дневната, изтича до антрето и след малко се върна. — Не, добре е. Всичко е заключено.

Сега той зае мястото ѝ при прозореца и погледна навън.

— Виждам сенки, виждам някакво движение. Но не мога да кажа със сигурност. Може да има някого, а може просто някое дърво да се поклаща от вятъра. Проклетата улична лампа не свети, онази пред сградата. — Погледна я. — Светеше ли по-рано?

— Де да знам. Може да е светела. Как може някой да изгаси улична лампа?

Сам не отговори. Той също се отдръпна от пролуката между завесите. Пресече стаята и седна на една мека табуретка до Габриела. Тя и преди бе забелязала, че е в добра форма, но едва сега видя колко е тънка талията му и колко широки раменете. Мускулите изпъваха до пръсване сакото и ризата му.

— Бога ми, как мразя така! — ядоса се тя. — Какво преживява сега Сара? Какво си мисли? Какво… — Замълча. Пое си бавно дъх. — Колко време мислите, че ще мине, докато научим?

Даниел и Андрю бяха излезли преди половин час, за да се срещнат с Джоузеф.

Тя избърса капчица кръв от долната си устна.

— Трудно е да се каже — отвърна Сам. — Знаете, че Джоузеф преследва своите цели. Освен това… човек в неговата позиция държи на практика всички козове.

Габриела се досети, че той щеше да каже „похитителят“, но се сдържа, може би за да не я разстройва повече. Тя издиша бавно и притисна с ръце гърдите си. Присви леко очи.

— Мразя да чакам — повтори.

— Те ще уредят нещата — неуверено я успокои Сам.

— Така ли мислите? Джоузеф е луд. Непредсказуем. Дори не мога да си представя какво би могъл да стори.

Тягостна тишина като мъгла обгърна стаята — мълчанието на двама непознати, които чакат да научат съдбата на едно дете.

— Кога точно се случи? — попита мъжът. Сакото му бе разкопчано, ризата му — изгладена като дъска.

— Имате предвид кога Джоузеф я отвлече ли? — уточни Габриела; тя не се страхуваше да използва думата. — В събота сутринта. Вчера.

Преди цяла вечност. Това бе първият израз, който ѝ хрумна, но не искаше да го използва пред този мъж, когото познаваше само отпреди няколко часа.

— На колко години е Сара?

— На шест. Едва на шест.

— О, боже!

На издълженото му, изпито лице — изглеждаше твърде старо за мъж на трийсет и една — се изписа състрадание. Брадичката му потрепери.

Тя кимна като благодарност за съчувствието. След кратко мълчание отбеляза:

— Мразя неделите.

— Разбирам ви.

Сам отново я погледна: новите черни дънки, купени набързо, докато двамата с Даниел бягаха по улиците на Ню Йорк. Не ѝ бяха съвсем по мярка. Широкият, грозен тъмносин пуловер. Вгледа се в разрешената ѝ кестенява коса и слабото лице, от което гримът отдавна се беше изтрил. Огледа също стройните ѝ бедра и едрите гърди, но очевидно без сексуален интерес. „Каквито и жени да предпочита, според него аз със сигурност изглеждам доста зле“ — замисли се Габриела.

Тя се изправи и отиде в единия ъгъл на стаята. Там имаше черна раница, на която все още висеше етикет с цената. Габриела я разкопча и извади по-малък сак. От него взе кълбо вълна, куки за плетене и дрехата, върху която работеше. Преждата бе в наситенозелено и синьо…