Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Той бяга. Лицето му е обляно в пот и сълзи. Той бяга, за да се спаси.

— Натам! Натам отиде!

Бившият роб не може да разбере откъде идва гласът. Отзад ли? Отдясно или отляво? От покрива на някоя съборетина покрай калната павирана улица?

Юлският въздух е горещ и тежък като течен парафин. Хилавият беглец прескача купчина конски фъшкии. Боклукчиите не идват в тази част на града. Чарлз Сингълтън спира да си поеме дъх зад платформа с натрупани едно върху друго бурета.

Гърмеж.

Куршумът изсвирва наблизо. Изстрелът му навява спомени за войната: за безумните часове, когато с прашна синя униформа и тежък мускет непоколебимо бе отстоявал позицията си срещу мъже с прашни сиви униформи и оръжия, насочени към него.

Отново хуква. Преследвачите стрелят. И пак не улучват.

— Някой да го спре! Пет златни долара за онзи, който го хване.

Но малкото минувачи в този ранен час — предимно ирландци, бездомници или работници с кофи и мотики на рамо — не смятат да се пречкат на мускулестия негър с пламтящи, изпълнени с решителност очи. Колкото до наградата — обещана от един обикновен полицай, тя изобщо не е гарантирана.

При бояджийницата на Двайсет и трета улица Чарлз завива на запад. Подхлъзва се на мокрия паваж и пада тежко. Един конен полицай изскача зад ъгъла и с все сила удря беглеца с палката си. Тогава…

„Какво? — запита се момичето. — Какво? Какво е станало с него?“

Шестнайсетгодишната Джинива Сетъл завъртя копчето на апарата за микрофилми, но той не помръдна. Това бе последната страница на тази лента. Тя вдигна металната плака със заглавната статия от 23 юли 1868 година в „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Разрови другите рамки в прашната кутия, опасяваше се, че останалите страници липсват и тя никога няма да научи какво е станало с прадядо ѝ — Чарлз Сингълтън. Беше се убедила, че историческите архиви по отношение на чернокожите често са непълни, много материали изчезваха безвъзвратно.

Къде беше останалата част от статията?

Аха… Най-после я намери и внимателно монтира плаката на очукания сив апарат, нетърпеливо завъртя копчето и затърси продължението на разказа за бягството на Чарлз.

Богатото въображение на Джинива — благодарение на многото прочетени книги — ѝ позволяваше допълнително да разкраси сухия вестникарски отчет за бягството на един бивш роб по горещите, вонящи улици на Ню Йорк от деветнайсети век. Тя като че ли се пренасяше в онова време, сякаш не се намираше тук, в този момент — 140 години по-късно в пустата библиотека на петия етаж на Музея за афро-американска култура и история на Петдесет и пета улица в централен Манхатън.

Джинива завъртя копчето и страниците потекоха по мътния екран. Тя откри остатъка от статията, озаглавена:

ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НА ЕДИН БИВШ РОБ

Ветеранът от Гражданската война Чарлз Сингълтън позорно предава каузата на народа си

Към статията бе приложена снимка на двайсет и осем годишния Чарлз Сингълтън с войнишка униформа. Беше висок, с големи длани, а плътно прилепналите дрехи говореха за мускулесто тяло. Широки устни, високи скули, овална глава и черна кожа.

Когато гледаше това сериозно изражение и спокойните, проницателни очи, у Джинива не оставаше капка съмнение, че е негова наследница. Тя приличаше на прадядо си — същото лице, същите меки черти, същия оттенък на кожата. Това обаче не важеше за телосложението ѝ. Джинива Сетъл бе хилава като момче, както ѝ се подиграваха побойничките от квартала.

Тя отново се зачете, но я смути някакъв шум.

Изщракване. Може би бравата? После — няколко стъпки. Спряха. Още една стъпка. Накрая — тишина. Момичето се огледа, но не видя никого.

Побиха я тръпки, но си каза да не се плаши. Просто беше изнервена заради онази случка. Пак си спомни как момичетата от „Делано проджект“ я нападнаха в двора на гимназията, как Тоня Браун и бандата ѝ от „Сейнт Никълъс хаузис“ я завлякоха в близката уличка и така я пребиха, че ѝ счупиха един кътник, дупката още стоеше. Момчетата те опипват, момчетата ти се подиграват, момчетата те унижават. Но момичетата те нараняват.