Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Шпионски атрибути… черни очила а ла Робърт Лъдлъм. Веднага се появиха разни теории и ФБР и Държавния се намесиха активно. Появи се дори един агент от Лангли; за пръв път ЦРУ проявяваше интерес към случай на Райм.

Криминалистът още се смееше с глас, щом си спомнеше разочарованието на агентите, любители на шпионски интриги. Амелия Сакс заведе ударния отряд до дома на дребен бизнесмен от Парамъс, Ню Джърси, простичък човек, който знаеше за външната политика не повече от онова, което може да се прочете в „Ю Ес Ей тудей“.

Чрез анализ на влажността и химическите вещества в тока на обувката Райм доказа, че кухината е била изрязана няколко седмици след убийството на двамата дипломати. Също така се оказа, че компютърният чип е закупен от обикновен магазин за компютри, а Джи Пи Ес данните не само не са секретни, а са взети от интернет страница и информацията е остаряла с една-две години.

Заключението бе, че уликите са подхвърлени. В куфарчето бе открит прах, който ги насочи към мебелна работилница в Джърси. След кратък преглед на телефонните записи на собственика и разписките от кредитните му карти се установи, че жена му е спала с един от дипломатите.

Съпругът ѝ разкрил връзката и заедно с един „кандидат-гангстер“ от работилницата си убил любовника и злощастния му колега на остров Рузвелт, след което нагласил уликите, за да излезе, че става дума за политическо убийство.

— Афера, да, но не дипломатическа — драматично заключи Райм, когато свидетелстваше по делото. — Подривна дейност, да, но не шпионаж.

— Възразявам — вяло се обади адвокатът на подсъдимия.

— Приема се — обяви съдията, като едва сдържаше смеха си.

След четирийсет и пет минути съдебните заседатели обявиха подсъдимия за виновен. Адвокатите протестираха, разбира се, но както току-що обяви Селито, апелативният съд бе потвърдил присъдата.

— Хайде да отпразнуваме успеха с една разходка до болницата — бодро предложи Том. — Готов ли си?

— Не ми натяквай — измърмори Райм.

В този момент пейджърът на Селито изпиука. Той погледна екранчето, намръщи се и извади мобилния си телефон.

— Селито се обажда. Какво има?

Дебелакът закима бавно, докато слушаше, разсеяно мачкайки шкембето си. Напоследък се опитваше да отслабва по метода на Аткинс. От тъпченето с пържоли и яйца нямаше ефект.

— Тя добре ли е… А извършителят… Да… Лоша работа. Чакай малко. — Селито погледна другите в стаята. — Току-що сме получили код двайсет и четири. От Афро-американския музей на Петдесет и пета. Жертвата е гимназистка. Опит за изнасилване.

Амелия Сакс присви очи. Райм реагира другояче. Веднага се замисли: Колко местопрестъпления има? Дали е имало гонитба, при която извършителят да е оставил улики? Имало ли е боричкане, обмяна на следи? С обществения транспорт ли е отишъл до местопрестъплението и е избягал? Или е бил с кола?

Мина му и друга мисъл, но не смяташе да я споделя.

— Наранявания? — попита Сакс.

— Ожулена ръка. Избягала е, след което се е обърнала към патрул. Нашите хора са проверили, но престъпникът е офейкал. Е… можете ли да извършите огледа?

Сакс погледна Райм:

— Знам какво ще кажеш. Заети сме.

Нюйоркската полиция изнемогваше от работа. Много служители бяха пренасочени заради опасността от терористични атаки; напоследък ФБР бе получило няколко анонимни заплахи за взривяване на еврейски цели в района. (Това напомни на Райм за разказите, които Сакс бе слушала от дядо си за живота в предвоенна Германия. Тъстът на дядото бил детектив в Берлин и при всяка политическа криза страдал от недостиг на хора.) Заради това отклоняване на кадри Райм от месеци не бе виждал почивка. В момента със Сакс — единственият детектив, с когото приемаше да работи — разследваха две измами, въоръжен грабеж и старо убийство отпреди три години.

— Да, наистина сме заети — потвърди Райм.

— Злото се струпва на едно — измърмори Селито. — Така ли беше изразът?

— Не е ли „Злото не идва само̀“? Наистина бих искал да помогна, но имаме много работа. Пък и виж колко е часът, имам час в болницата.

— Хайде, Линк — измърмори Селито. — Този случай е по-различен. Жертвата е дете. Тоя негодник напада деца. Знаеш ли колко момичета ще спасим, ако го пипнем. Познаваш този град; няма по-важно нещо. Ако някой звяр започне да напада деца, шефовете ще дадат мило и драго да го пипнем.

— Така разследванията ни стават пет — непреклонно заяви Райм. Замълча; когато никой не продума, попита: — На колко години е?