Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Мъжът, който настройваше пианото, провери издигащите се акорди, като се наслаждаваше на съпротивлението на тежките клавиши от слонова кост. Оплешивяващата му глава бе сведена, а очите му — затворени. Звуците се издигнаха към тъмния таван на залата близо до Стария площад, после се разпръснаха като дим.

Доволен от работата си, той прибра темперните шини и овехтелия лост за настройване в подплатената с кадифе кутия и реши да се поглези, като посвири няколко минути. Избра Моцарт, „Малка нощна музика“, пламенна пиеса, една от най-любимите му.

Когато свърши, зад гърба му се чу рязко ръкопляскане и той се завъртя. На шест-седем метра от него стоеше мъж, кимаше и се усмихваше. Набит, с гъста кестенява коса и широко лице. От южните славяни, помисли си акордьорът. Беше пътувал из Югославия преди много години.

— Чудесно. О, да. Прекрасно. Говорите ли английски? — попита мъжът със силен акцент.

— Да.

— Изпълнител ли сте? Сигурно сте. Много сте талантлив.

— Аз ли? Не. Просто настройвам пиана. Но акордьорът трябва да познава клавиатурата… Кой сте вие, господине? Залата е затворена.

— Такава страст към музиката! Усетих я. Никога ли не сте искали да изнасяте концерти?

Акордьорът нямаше желание да говори за себе си, но би могъл да обсъжда музиката по цяла нощ. Беше най-добрият акордьор във Варшава, ако не и в цяла Полша, но също така бе запален колекционер на плочи и оригинални партитури. Ако разполагаше с достатъчно средства, щеше да колекционира и инструменти. Веднъж беше свирил полонеза от Шопен на пианото, използвано от композитора, и смяташе това за един от най-великите моменти в живота си.

— Свирех, когато бях млад — обясни той и разказа с няколко думи за пътуванията си из Източна Европа с варшавския младежки оркестър, в който бе свирил на чело.

После се вторачи в мъжа, който разглеждаше пианото.

— Както казах, залата е затворена. Но вероятно търсите някого?

— Да, търся — потвърди непознатият, приближи се и погледна надолу. — А, „Бозендорфер“. Един от великите приноси на Германия към културата.

— О, да — потвърди акордьорът и погали черния лак и готическите букви на името на компанията. — Съвършенство. Наистина. Бихте ли искали да го пробвате? Свирите ли?

— Не като вас. Дори не бих си помислил да докосна клавиатурата, след като чух изпълнението ви.

— Много сте любезен. Казахте, че търсите някого. Ана ли? Студентката по обой? Беше тук, но мисля, че си тръгна. Няма никой, освен чистачката. Но мога да предам съобщение на някого от оркестъра или администрацията, ако искате.

Посетителят пристъпи още по-наблизо и нежно докосна един клавиш. Истинска слонова кост — пианото бе произведено много преди забраната.

— Вас търся, господине — каза той. — Вие сте човекът, когото дойдох да видя.

— Аз ли? Виждали ли сме се?

— Видях ви по-рано днес.

— Така ли? Къде? Не си спомням.

— Обядвахте в кафенето, което гледа към онази голямата сграда. Лъскавата. Най-голямата във Варшава. Каква е тя всъщност?

Акордьорът се засмя.

— Най-голямата в страната. Дворец на културата и науката. Подарък от Съветския съюз в замяна на свободата ни. Да, обядвах там. Но… Познаваме ли се?

Непознатият спря да се усмихва. Вдигна очи от пианото и ги прикова в очите на събеседника си.

Сякаш стреснат от неочаквания пламенен акорд в симфонията на Хайдн „Изненада“, акордьорът трепна от внезапен страх. Взе инструментите си и бързо се надигна. После спря и ахна.

Защото видя зад непознатия два трупа, проснати на плочките близо до предната врата: Ана, обоистката, и зад нея — чистачката. Две сенки обграждаха отпуснатите им тела. Едната бе от лампата до входа, другата — от кръвта им.

Славянинът, не много по-висок от акордьора, но значително по-як от него, го сграбчи за рамената.

— Седни — прошепна нежно, бутна го на столчето и го завъртя към пианото.

— Какво искате? — попита акордьорът с треперещ глас. Очите му се напълниха със сълзи.

— Шшшт.

Разтреперан от ужас, акордьорът си помисли, че се е проявил като страхотен глупак. Трябваше да избяга в мига, когато мъжът заговори за немския произход на „Бозендорфер“. Всеки, запознат с пианата, знаеше, че тези инструменти са австрийски.

Беше сигурен, че прегрешението му е свързано с онова, което носеше в куфарчето си.

Часът бе ранен, а той се бе събудил много по-рано в „Под розата“, любимия му хотел в Полша. Харесваше мястото заради интересната смесица от старинно и модерно, както и поради факта, че Ференц Лист бе отсядал там.