Джефри Дивър - Невидимия

Добър ден, почитаема публика, добре дошли.

Добре дошли на нашето представление.

През следващите няколко дни ще видите вълнуващи номера. Нашите илюзионисти, нашите вълшебници, нашите майстори на заблудата ще ви омаят с магиите си и ще ви доставят незабравимо удоволствие.

Първият ни номер е от репертоара на един световноизвестен илюзионист — Хари Худини, най-великия майстор на самоизмъкването в Америка, а може би и в целия свят, гастролирал пред короновани глави и американски президенти. Някои от номерата му са толкова трудни, че още никой не се е осмелил да ги пробва през всичките тези години след ненавременната му смърт.

Днес ще пресъздадем един номер с измъкване, при който той е рискувал да умре от задушаване. Нарича се „Мързеливият палач“.

При него изпълняващият го лежи по корем и ръцете му са стегнати зад гърба с класическите белезници „Дарби“. Глезените му се връзват, а друго въже се увива около врата като примка и се завързва за глезените. Още първото помръдване на краката затяга примката и дава начало на смъртоносния процес на задушаване.

Защо номерът се нарича „Мързеливият палач“? Защото осъденият се екзекутира сам.

При много от по-опасните номера на господин Худини са присъствали асистенти с ножове и ключове, готови да го освободят, ако не успее да се измъкне сам. Често бил викан и лекар.

Днес ние няма да вземем такива предохранителни мерки. Ако не успее да се измъкне за четири минути, изпълнителят ще умре.

Започваме веднага… но първо един съвет: Не забравяйте, че по време на нашето представление вие се отделяте от действителността.

Онова, което сте напълно убедени, че виждате, може изобщо да не съществува. Онова, което мислите за илюзия, може да се окаже жестока реалност.

Приятелят, седящ до вас, може да се окаже напълно непознат. Някой чужд човек сред зрителите може да ви познава неподозирано добре.

Онова, което ви се струва безопасно, може да се окаже смъртоносно. А опасностите, от които се пазите — само примамки, тласкащи ви към нещо още по-фатално.

В какво да вярвате? На кого да се доверите?

Е, уважаеми зрители, ето го отговора:

Не вярвайте на нищо.

Не се доверявайте на никого.

На абсолютно никого.

Завесата се вдига, лампите угасват, музиката заглъхва и в залата остава да звучи само напрегнатото туптене на стаени в очакване сърца.

Представлението започва…

Сградата бе като обитавана от духове.

Стара, прашна, мрачна. Притисната между небостъргачите на Горен Уестсайд, с много затворени с капаци прозорци. Беше строена през колониалната епоха и бе изпълнявала функцията на пансион, а по-късно — на лудница за криминално проявени.

Манхатънското музикално и театрално училище беше убежище на десетки призраци.

Най-новият от тях сигурно още витаеше над топлото тяло на младата жена, просната по корем в сумрачното фоайе пред една малка зрителна зала. Очите ѝ бяха неподвижни, но не бяха потъмнели; кръвта по бузата ѝ още не беше покафеняла.

Кожата ѝ бе светла, но лицето ѝ бе станало мораво, вратът ѝ бе стегнат със здраво въже, опънато до глезените.

Около нея бяха разпръснати калъф за флейта, нотни листове и голяма пластмасова чаша; кафето бе изцапало дънките и зелената ѝ риза и образуваше петно с формата на запетая върху мраморния под.

Убиецът ѝ стоеше наведен над нея и я наблюдаваше внимателно. Не бързаше. Беше събота, още бе рано. В празничните дни в консерваторията нямаше занятия. Студентите използваха залите за репетиции, но те се намираха в друго крило. Той се наведе още, присви очи, помъчи се да забележи някаква ефирна следа от духа, напускащ тялото. Не видя нищо.

Изправи се и се замисли какво още може да направи с безжизненото момиче.

— Сигурен ли сте, че бяха писъци?