Джефри Дивър: Престъпления с неочакван край. Том 1

Мариса Купър плавно зави с колата си по магистрала 232, по която трябваше да измине двайсетте мили от Портсмут до Грийн Харбър.

Това е същият път, помисли си тя, който двамата с Джонатан бяха изминавали хиляди пъти до търговския център и обратно, натоварени с ненужни покупки, глупави прищевки и случайни съкровища.

Когато преди седем години се преместиха в Мейн, минаха точно по този път, за да открият къщата на мечтите си.

Това беше пътят, който ги отведе до тържеството по случай годишнината им миналия май.

Но тази вечер всички тези спомени водеха в една посока — живота ѝ без Джонатан.

Докато шофираше по пътя, изпълнен с мързеливи завои и с надеждата да се освободи от тези тежки, но упорити мисли, слънцето залязваше някъде далече зад гърба ѝ.

Не мислѝ за това!

Огледай се, заповяда си тя. Виж суровия пейзаж — лилавите облаци, надвиснали над листата на клена и дъба, някои златисти, други червени като сърце. Виж слънцето — грейнала ивица, надиплена по кожата на планината, покрита с бучиниш и бор. Виж абсурдната колона крави, които като че ли залепени една след друга изминават ежедневния си маршрут обратно към обора. Виж и себе си — тридесет и четири годишна жена, седнала зад волана на пъргавата сребриста тойота, жена, устремена към нов живот.

Живот без Джонатан.

Двайсет минути по-късно тя стигна до Данървил и натисна спирачките пред първия от двата светофара в града. Докато колата работеше на празен ход и с включен съединител, Мариса хвърли поглед вдясно. Сърцето ѝ леко подскочи от това, което видя.

Беше магазин за рибарско и ветроходно оборудване. Мариса неведнъж бе виждала на витрината реклама за някакво средство за поддръжка на параходни двигатели — в тази част на крайбрежието на Мейн лодките бяха неизбежни. Имаше ги по акварелите за туристи и по картините, по сувенирните чаши, по тениските и ключодържателите. И, естествено, имаше доста истински лодки навсякъде: плавателни съдове във водата, на сух док, в дворовете… Лодките в Нова Англия съответстваха на пикапите, качени на трупчета в селския Юг.

Но онова, което я порази толкова силно, бе, че яхтата от рекламата, която сега гледаше, беше Крис-Крафт. Голяма, може би 36 или 38 фута.

Точно като яхтата на Джонатан. Почти еднаква — същите цветове, същата конфигурация.

Джонатан купи своята преди пет години и въпреки че Мариса смяташе, че постепенно ще загуби интерес към нея (както на момчетата им омръзват новите играчки), той показа, че тя греши. Джонатан прекарваше почти всеки уикенд на нея — плаваше нагоре-надолу покрай брега и ловеше риба така, както стар рибар лови треска. Съпругът ѝ носеше вкъщи най-доброто от улова, а нейната задача бе да почисти и сготви рибата.

О, Джонатан…

Мариса преглътна с мъка и пое дълбоко въздух, за да успокои бурно биещото си сърце.

Дочу клаксон зад гърба си. Беше светнало зелено. Продължи напред и отчаяно се опита да държи мислите за смъртта му далеч от съзнанието си — онази Крис-Крафт, която се люлееше нестабилно сред бурния сив Атлантик, падането на Джонатан зад борда, нейните ръце, вероятно ръкомахащи лудо, неговият глас и паническите му викове за помощ.

О, Джонатан…

Мариса подмина втория светофар на Данървил и продължи към брега. На фона на последните отблясъци слънчева светлина тя ясно виждаше пред себе си плитчините на Атлантика и с цялото си тяло усещаше студената смъртоносна вода.

Водата, виновна за живота ѝ без Джонатан.

После си каза: Не. По-добре мисли за Дейл.

Дейл О’Баниън, мъжът, с когото щеше да вечеря в Грийн Харбър. Да, трябваше да мисли за него. Все пак това щеше да бъде първата ѝ среща с мъж от дълго време.

Запозна се с него чрез обява в списание. Бяха разговаряли по телефона неколкократно и след продължителни колебания от двете страни — подобно на стъпките на валса — Мариса се почувства достатъчно комфортно, за да предложи среща. Спряха се на „Рибарника“ — популярен ресторант на кея.

Дейл бе споменал Оушънсайд Кафе, където се предлагаше по-добра храна. Така беше, но някога това бе любимият ресторант на Джонатан, а тя не можеше да се срещне с Дейл точно там.

Така че „Рибарника“ остана мястото на срещата.

Замисли се за телефонния им разговор от предишната вечер. Дейл беше казал: „Аз съм висок и доста добре сложен, леко оплешивяващ“.