Джефри Дивър - Сълзата на дявола

08.55

Гробокопача е в града.

Гробокопача прилича на теб, Гробокопача прилича на мен. Той върви по заснежените улици както всеки друг, свил рамене, за да се предпази от влажния декемврийски вятър.

Не е нисък, нито висок, нито е пълен, нито слаб. Пръстите му, скрити в тъмните ръкавици, може да са къси и дебели, а може и да не са. Стъпалата му изглеждат широки, но може да е сложил по-големи обувки.

Ако погледнете очите му, няма да забележите цвета и формата им, а само нетипичния за човешки очи блясък и ако Гробокопача срещне погледа ви, те може би ще бъдат последното, което виждате в живота си.

Той носи дълго черно или тъмносиньо палто и никой не го забелязва, въпреки че минава пред очите на много хора — в сутрешния час пик вашингтонските улици са претъпкани.

Гробокопача е в града, денят е последният от старата година.

С найлонов плик от „Фреш Фийлдс“ Гробокопача минава покрай влюбени двойки, самотни пешеходци и семейства. Пред себе си вижда станция на метрото. Казали са му да е там точно в 9.00 и той ще бъде там. Гробокопача никога не закъснява.

Пликът в може би дебелите му пръсти тежи. Пет килограма, а когато Гробокопача се върне в хотелската си стая, ще е значително по-лек.

Някакъв човек се блъска в него и се извинява, но Гробокопача дори не го поглежда. Гробокопача никога не поглежда никого и не иска никой да го гледа.

— Не позволявай на никого… щрак… на никого да вижда лицето ти. Гледай в друга посока. Разбра ли?

Разбрах.

Щрак.

Гледай лампите, мисли си той, гледай… щрак… новогодишната украса. Дебели бебета с панделки, побелялата Баба Стара година.

Смешна украса. Смешни светлини. Смешно с колко са красиви.

Това е Дюпон Съркъл, царство на парите, царство на изкуството, царство на младостта и блясъка. Гробокопача го знае, но само защото човекът, който му казва какво да прави, му е разказал за Дюпон Съркъл.

Той достига входа на метрото. Облачно е, над града е паднала мъгла.

В такива дни Гробокопача си спомня за жена си. Памела не обичаше мрака и студа, затова… щрак… затова… Какво всъщност правеше? Точно така. Садеше червени и жълти цветя.

Той поглежда входа на метрото и си спомня една картина, която бе видял някога. С Памела ходиха в един музей. Спряха пред една стара картина.

— Страшна е — каза Памела. — Хайде да си ходим.

Картината изобразяваше входа към ада.

Тунелът слиза на двайсет метра под земята, едни пътници се спускат, други се качват. Прилича на онази картина.

На входа към ада.

Има млади жени с къса коса и куфарчета. Има млади мъже със сакове и мобифони.

И ето го Гробокопача с найлоновия плик.

Може би е пълен, може би е слаб. Прилича на теб, притча на мен. Никой никога не забелязва Гробокопача и това е една от причините да е толкова добър в онова, което върши.

— Ти си най-добрият — бе го похвалил миналата година човекът, който му казва какво да прави. — Ти си… щрак… щрак… най-добрият.

В 8.59 Гробокопача достига горната част на ескалатора за слизане; тълпата тече надолу и изчезва като в бездна.

Той бърка в плика и стиска ръкохватката на оръжието, което може да е „Узи“ или „Мак 10“, или „Интертех“, но със сигурност тежи пет килограма и е заредено с лента със сто .22-калиброви патрона за карабина.

На Гробокопача му се яде супа, но сега пренебрегва глада си.

Защото той е… щрак… най-добрият.

Поглежда тълпата, но никого поотделно; хората, които чакат реда си за ескалатора към ада. Той не гледа влюбените двойки, нито мъжете с мобилни те телефони, нито жените със скъпите прически от „Сюпъркътс“, където ходеше и Памела. Не гледа семействата. Той вдига найлоновия плик пред гърдите си, както би направил всеки, ако носи новогодишни подаръци. С една ръка стиска оръжието, с другата хваща през плика някакъв дълъг предмет, който страничният наблюдател би помислил за франзела (която много добре ще върви със супа), но всъщност е тежък шумозаглушител с изолация от стъклена вата и каучук.