Джефри Дивър - Сълзата на дявола

Опитваше се да ги упреква. Така и не разбра, че децата никога не са виновни, не и на тази възраст. Ако сбъркаш, грешката е твоя, ако те сбъркат — пак.

О, Джоан… Точно такива дребни грешки — като прехвърлянето на вината — са като шамари за тях. Въпреки това Паркър замълча („Децата никога не трябва да виждат, че родителите им се карат.“).

Джоан се изправи.

— Време е да тръгваме. Трябва да вземем Елмо и Сейнт от приюта за животни. Бедните кученца не са излизали от клетките цяла седмица.

Роби отново се оживи:

— Тази вечер ще имаме тържество, ще гледаме зарята по телевизията и ще играем монопол „Междузвездни войни“.

— О, сигурно много ще се забавлявате. С Ричард отиваме в Кенеди Сентър. На опера. Вие обичате опера, нали?

Стефи вдигна многозначително рамене, обичаен за нея отговор на въпросите на възрастните.

— Това е пиеса, в която актьорите пеят — поясни Паркър.

— Може някой път с Ричард да ви заведем на опера. Искате ли?

— Предполагам…

Ентусиазирано отношение на едно деветгодишно момче към големите културни събития.

— Чакай — извика Стефи, обърна се и се втурна нагоре по стълбите.

— Слънчице, нямам време. Ние…

Момиченцето се върна след секунди с новия си футболен екип и го подаде на майка си.

— Уха, хубав е — направи се на впечатлена Джоан.

Вдигна дрехите смутено като дете, което е хванало риба и се чуди дали иска да я задържи, или да я хвърли обратно във водата.

„Първо Лодкаря, сега Джоан… — замисли се Паркър. — Колко ли още призраци от миналото ще видим днес. Всъщност, защо не? Нали е последният ден на старата година? Време да погледнем назад…“

Окрилени от обещанието за още подаръци, децата се втурнаха към стаята на Стефи. Джоан ги изпрати с очевидно облекчение. Изведнъж усмивката ѝ се стопи. Странно, на тази възраст (беше на трийсет и девет) изглеждаше по-привлекателна със сериозно изражение. Потърка предните си зъби с пръст, за да провери дали не са нацапани с червило. Паркър помнеше този ѝ навик от времето, когато бяха женени.

— Паркър, можеше и да не го правя…

Тя бръкна в чантичката си.

„За Бога, купила ми е коледен подарък. А аз не съм ѝ взел нищо.“

Трескаво започна да мисли дали в момента има нещо подходящо… Нещо, което да може…

Тя обаче извади някакъв лист.

— Можех да го пусна по каналния ред за понеделник.

„По каналния ред ли?“

— Но исках да поговорим, преди да се нахвърлиш върху мен.

В горната част на листа пишеше: „Молба за промяна условията на настойничество“.

Сърцето му се сви.

Очевидно Джоан и Ричард не идваха „направо от летището“, преди това се бяха отбили при адвоката ѝ.

— Джоан — възкликна възмутено той, — нима…

— Искам ги, Паркър, и ще ги получа. Да не спорим по този въпрос. По-добре да се споразумеем.

— Не — изсъска той. — Не.

Почувства, че силите напускат тялото му, че го обзема паника.

— Четири дни с теб, петък, събота и неделя — при мен. Като се имат предвид плановете ни с Ричард, ще ми се налага много да пътувам. Така че ще имаш възможност за допълнителни дни. Помислих си, че ще прие…

— За нищо на света!

— Те са мои деца…

— Само в биологичния смисъл.

През последните четири години Паркър се беше грижил съвсем сам за тях.

— Паркър, животът ми е уреден. Справям се отлично. Пак имам работа. Омъжена съм.

За държавен чиновник в областната управа, който, според „Вашингтон Пост“, едва се е измъкнал от обвиненията за корупция предната година. Ричард бе дребна риба в Голямата политика. Освен това беше любовник на Джоан през последната година на брака ѝ с Паркър.

Разтревожен да не го чуят децата, той прошепна:

— Ти си чужд човек за Роби и Стефи още от деня на раждането им. — Стисна документите в ръка. Едва сдържаше гнева си. — Изобщо помисли ли за тях? За това, което ще им причиниш?

— Те имат нужда от майка.

Не, помисли си Паркър, Джоан се нуждаеше от ново хоби. Преди години бяха конете. После антикварните предмети. Къщи в баровски квартали: с Ричард се местиха в Оуктън, сетне в Клифтън, в Маклийн, после в Александрия. „Странстваме“ — бе казала тя, но Паркър знаеше, че просто поредната къща и поредният квартал, в който не е успяла да си създаде приятели, са ѝ писнали. Какво ли щеше да причини на децата това постоянно лутане?

— Защо? — попита той.

— Искам да имам семейство.

— Родете си деца с Ричард. Млада си още.

Тя обаче не би го направила, Паркър много добре го знаеше. Колкото и да харесваше бременността (никога не е била по-красива), тя ненавиждаше да се грижи за бебета. Човек трудно може да създаде семейство, ако мисли само за себе си.