Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Ти си напълно неспособна да отглеждаш деца.

— Доста груб си станал. Е, може да съм била неспособна да отглеждам деца. Но това е минало.

„Не е залегнало в природата ти.“

— Ще се съпротивлявам, Джоан — каза спокойно той. — Знаеш го.

— Идвам утре в десет — тросна се тя. — Със социален служител.

— Какво?!

— Само да поговори с децата.

— Джоан… В празничен ден?

Паркър не можеше да си представи кой социален служител ще се съгласи на такова нещо, но си даде сметка, че сигурно Ричард се е обадил тук-там.

— Ако наистина си толкова добър баща, за какъвто се мислиш, не би трябвало да имаш никакъв проблем.

— Аз наистина нямам никакъв проблем. Мисля за тях. Защо не изчакаш до следващата седмица? Как, мислиш, ще се почувстват, като ги подложиш на кръстосан разпит с непознат човек? Това е смешно. Те искат да говорят с теб .

— Паркър — въздъхна отчаяно тя, — тя е професионалист. И няма да ги подлага на кръстосан разпит! Виж, трябва да вървя, ще затворят кучкарника. Хайде, Паркър. Няма да се свърши светът…

„Напротив — помисли той, — точно това ще стане.“

Понечи да затръшне вратата, но се въздържа — щеше да разтревожи хухалите.

Все пак я затвори достатъчно шумно. Дръпна резето и сложи веригата, сякаш да препречи пътя за следващи неканени посетители. Събра документите, без да ги погледне, занесе ги в кабинета и ги остави на бюрото. Разходи се няколко пъти нервно напред-назад из стаята, после се качи на горния етаж и надникна в спалнята на Роби. Децата се кикотеха и се замеряха с колички.

— Без бомбардировки в навечерието на Нова година — смъмри ги Паркър.

— А утре може ли да се бомбардира? — попита Роби.

— Много смешно, млади момко.

— Той започна! — оплака се Стефи, после се зае пак с книгата си. Четеше „Малка къща в прерията“.

— Кой иска да ми помогне в кабинета? — извика Паркър.

— Аз — обади се веднага Роби.

Баща и син слязоха на долния етаж. След малко отгоре долетя компютърна музика. Стефи отново изпращаше неустрашимия Марио на поредната му мисия.

Кметът Джералд Кенеди — демократ, но не от онези Кенеди — погледна листа на бюрото си:

Кмет Кенеди…

Краят е нощ. Гробокопача е на свобода и никой не можи да го спре…

Към писмото бе прикрепена бележка от ФБР със съдържание: „Приложеният документ е копие. Случай СТРЕЛМЕТ, 31.12.“

СТРЕЛМЕТ, помисли си Кенеди. Стрелба в метрото. Бюрото си падаше по съкращенията. Седнал на дърворезбованото бюро в кабинета си, обзаведен в колониален стил, в напълно нехарактерната за колониалната епоха сграда на вашингтонското кметство, Кенеди препрочете за пореден път писмото. След това вдигна поглед към двамата, седнали пред него — стройна, привлекателна руса жена и висок среброкос мъж. Оплешивяващият Кенеди често запомняше хората по косата им.

— Сигурни ли сте, че той е отговорен за стрелбата?

— Заради това, което казва за куршумите ли? — попита жената. — Че са боядисани? Проверихме. Сигурни сме, че бележката е от извършителя.

Кенеди, дебелак, който не се стесняваше от шкембето си, вдигна огромните си ръце от писмото.

Вратата се отвори и на прага се появи млад чернокож с двуреден италиански костюм и кръгли очила. Кенеди му даде знак да се приближи и го представи на двамата посетители;

— Уендъл Джефрис. Първият ми помощник.

Жената кимна;

— Маргарет Лукас.

Другият агент вдигна едва забележимо рамене;

— Кейдж.

Ръкуваха се.

— От ФБР са — добави Кенеди.

Джефрис кимна, сякаш се разбираше от само себе си.

Кенеди му подаде копието от писмото.

Джефрис намести скъпите си очила и погледна листа.

— Мамка му. Има намерение да повтори, така ли?

— Така изглежда — потвърди жената.

Кенеди огледа изпитателно двамата агенти. Кейдж идваше от Девета улица, главната щабквартира на ФБР, Лукас в момента изпълняваше ролята на началник на регионалното управление на ФБР във Вашингтон. Шефът ѝ отсъстваше от града, така че тя лично ръководеше разследването по масовото убийство в метрото. Кейдж беше по-възрастен и явно имаше добри връзки в Бюрото; Лукас изглеждаше по-пряма и енергична. Джери Кенеди бе кмет на федералния окръг Колумбия от три години и досега смогваше да управлява града не с опит и добри връзки, а с прямота и енергичност. Радваше се, че Лукас води разследването.

— Мръсникът дори не се е научил да пише — изсъска Джефрис.

Сведе отново поглед към листа. Очите му изглеждаха ужасно — някакво наследствено заболяване. Голяма част от заплатата си даваше за майка си, двамата си братя и двете си сестри, живеещи в Югоизточния район на Окръга. Благотворителност, която Джефрис избягваше да споменава, както и факта, че баща му бил убит, докато купувал хероин на Трета улица.