Джефри Дивър - Сълзата на дявола

— Кметство Вашингтон. Служба за сигурност.

Хавъл доближи касетофона до слушалката и го включи. Създаденият чрез компютърна програма глас заговори:

— Пред входа на сградата има писмо. Под машината за вестници. Прочетете го веднага. Става дума за убийствата в метрото.

Той затвори и пресече улицата, пъхна касетофончето в една картонена кутия и я хвърли в близката кофа за боклук.

Влезе в близкото кафене и седна в едно сепаре с прозорец към улицата и добър изглед към входа на кметството и автомата за вестници. Искаше да се увери, че писмото му ще бъде намерено — и това стана още преди да успее да си свали якето. Искаше да види и кой ще бъде съветник на кмета по въпроса. И дали ще се появят репортери.

Сервитьорката надникна в сепарето и той си поръча кафе и макар че беше по-скоро време за закуска — сандвич с шницел, най-скъпото от менюто. Защо пък не? Съвсем скоро щеше да бъде много богат.

10.00

— Татко, разкажи ми за Лодкаря.

Паркър Кинкейд се сепна. Остави чугунения тиган, който миеше.

Беше се научил да не се притеснява от въпросите на децата (е, поне не го показваше). Усмихна се на деветгодишния си син и избърса ръце в една кърпа.

— Лодкаря ли? Разбира се. Какво искаш да ти кажа за него?

Кухнята в дома на Паркър, във Феърфакс, Вирджиния, ухаеше на празнични гозби. Лук, босилек, розмарин. Момчето се загледа през прозореца и не отговори.

— Хайде — насърчи го Паркър. — Казвай смело.

Роби беше рус, със сини очи като майка си. Носеше червена риза „Айзъд“ и тъмни панталони, стегнати с колан „Ралф Лорън“. Тази сутрин перчемът му бе зализан надясно.

— Такова… Знам, че е мъртъв и така нататък…

— Точно така — съгласи се Паркър.

Не добави нищо повече. („Никога не казвай на децата повече от това, за което питат“ бе едно от основните правила в „Ръководство за самотни родители“ — помагало, което съществуваше само в съзнанието на Паркър, макар че той се допитваше до него постоянно.)

— Просто навън… понякога ми се струва, че е той. Такова… поглеждам навън и сякаш го виждам.

— Какво правим в такива случаи?

— Слагам си щита и шлема — изрецитира момчето — и ако е тъмно, запалвам лампата.

Паркър остана прав. Обикновено, когато обсъждаше нещо с децата, предпочиташе да седне и да ги гледа в очите, но в случая с Лодкаря една психоложка му беше препоръчала да стои прав — за да създаде у детето усещане за безопасност под закрилата на възрастен. А нещо у Паркър Кинкейд наистина внушаваше чувство за сигурност. Бе висок, малко над метър и осемдесет, и макар че беше вече на четирийсет, поддържаше същата добра физическа форма, както в студентските си години. И то не със занимания по аеробика или клубове за фитнес, а благодарение на двете си деца… и футболните и баскетболните им турнири, състезанията по фризби и редовните неделни кросове (е, само Паркър тичаше — обикновено доста изоставаше зад велосипедите им в местния парк).

— Я да погледнем. Става ли? Покажи къде ти се стори, че го виждаш.

— Добре.

— Взел ли си щита и шлема?

— Ето ги.

Момчето се потупа по главата, после вдигна лявата си ръка като рицар.

— Хубав щит. И аз съм взел моя.

Паркър повтори жестовете на хлапето.

Двамата излязоха през задния вход.

— Ей в онези храсти — посочи Роби.

Паркър огледа двата си декара място, разположено в едно старо градче на трийсетина километра от Вашингтон. В градината му растяха главно трева и цветя, но отзад имаше няколко форзиции и бръшлян, които още преди година искаше да отреже. Разбира се, при здрач някои от храстите наподобяваха човешки силуети.

— Страшничко изглежда — заключи Паркър. — Наистина. Нали знаеш обаче, че Лодкаря умря преди много, много време.

Нямаше намерение да успокоява момчето, като му изтъква, че страхът му е предизвикан от няколко тъмни храста. Искаше да накара Роби да осъзнае колко отдавна се е случило нещастието.

— Знам, но…

— Преди колко години беше?

— Преди четири.

— Това не е ли много дълго време?

— Доста дълго, предполагам.

— Покажи. — Паркър протегна ръце. — Толкова ли дълго?

— Може би.

— Аз мисля, че е по-дълго. — Паркър разпери максимално ръце. — Толкова дълго, колкото рибата, която уловихме в езерото Брадък, ли?

— Тя беше толкова дълга — усмихна се хлапето и разпери ръце.

— Не, толкова дълга беше — смръщи лице с престорена сериозност Паркър.

— Не, не, толкова дълга беше.