Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Към десет часа той огледа опразващия се ресторант. После спря настойчив поглед върху нея и каза:

— Да излезем навън?

Поколеба се. Е, това е моментът, помисли си тя. Можеш да си тръгнеш или да излезеш с него.

Помисли за твърдото решение, което беше взела. Помисли за Джонатан.

— Да вървим — каза тя.

Навън двамата тръгнаха един до друг обратно към пустия парк, в който тя беше седяла. Стигнаха до същата пейка, тя кимна към нея и двамата седнаха. Дейл беше близо до нея. Мариса почувства присъствието му: близостта на силен мъж, нещо, което не беше усещала от известно време. Беше едновременно вълнуващо, успокояващо и смущаващо.

Погледнаха яхтата „Мейн Стрийт“, едва видима през дърветата.

Приведени, седяха мълчаливо няколко минути, за да се предпазят от студа.

Дейл се протегна. Ръката му се изпъна на облегалката на пейката, не съвсем на рамото ѝ, но Мариса усети мускулите му.

Колко е силен, помисли си тя.

Точно тогава погледна надолу и видя навитото бяло въже, което се подаваше от джоба му. Бе на път да падне. Кимна към въжето.

— Ще си изгубиш това нещо — каза тя.

Той погледна надолу. Вдигна го и го сгъна внимателно.

— Оръдие на труда — каза в отговор на въпросителния ѝ поглед. После го напъха обратно в джоба си.

Дейл погледна обратно към „Мейн Стрийт“. Двойката, беше излязла от спалнята и отново пиеше шампанско на задната палуба.

— Това е той, нали, хубавият мъж — попита той.

— Да — отвърна тя. — Това е съпругът ми. Това е Джонатан.

Отново потрепери от студа и от отвращение — като гледаше как мъжът ѝ целува дребничката блондинка.

Искаше да попита Дейл дали ще го направи тази вечер — да убие съпруга ѝ, но реши, че вероятно както повечето професионални убийци и той би предпочел да говори с евфемизми. Попита само:

— Кога ще се случи?

Сега бавно се отдалечаваха от кея. Той беше видял онова, което му беше нужно.

— Кога? — повтори въпроса си тя.

— Зависи. Жената с него? Коя е?

— Една от неговите пачаври, някоя от медицинските сестри. Не знам. Може би Карън.

— Ще прекара ли нощта с него?

— Не. Шпионирам го от около месец. Ще я изрита около полунощ. Не може да понася прилепчиви любовници. Утре ще има друга. Но не преди обяд.

Дейл кимна.

— Тогава ще го направя тази вечер. След като тя си тръгне.

Дейл погледна към Мариса.

— Ще го направя както ти казах — след като заспи ще се кача на борда, ще го вържа и ще вляза няколко мили навътре в морето. Ще направя така, че да изглежда сякаш се е заплел във въжето на котвата и е паднал през борда. Пие ли много?

— Има ли вода в океана? — попита тя с горчивина.

— Добре, това ще помогне. Тогава ще откарам яхтата до Хънтингтън, а аз ще се върна. Ще я оставя на дрейф — завърши той и направи знак с глава към „Мейн Стрийт“.

— Винаги ли правиш така, че да изглежда като инцидент — каза Мариса, чудейки се дали този въпрос не нарушава някакъв неписан протокол на наемните убийци.

— Винаги… когато мога — отговори той. — Тази работа, която трябваше да свърша тази вечер… Бях ти споменал. Трябваше да се погрижа за една жена в Ярмът. Тормозеше собствените си деца. Биеше ги, наричаше ги „напаст“. Отвратително. Не спираше да го прави, но съпругът ѝ не можеше да накара децата да кажат на полицията. Не искали да ѝ създават неприятности.

— Боже, какъв ужас!

Дейл кимна.

— Да, така е. Съпругът ме нае. Направих го да изглежда сякаш онзи изнасилвач от Апър Фолс е влязъл и я е убил.

Мариса обмисли последните му думи и попита:

— Ти…? Престорил си се на изнасилвач…

— О, боже, не — каза Дейл намръщено. — Никога не бих направил това. Просто сторих необходимото, за да изглежда така. Повярвай ми, доста е противно да се сдобиеш с употребяван кондом зад онзи салон за масажи на Найтсбридж стрийт. Значи, убийците си имат стандарти. Поне някои от тях.

Тя го огледа внимателно.

— Не се ли боиш, че съм полицай… или нещо такова? Че се опитвам да те натопя. Взех името ти от списание „Уърлдуайд солджър“.

— Когато се занимаваш с това достатъчно дълго, започваш да различаваш кои са истинските клиенти и кои не. Все пак прекарах последната седмица, за да те изучавам. Почтена си.

— Ако за една жена, която плаща на някого двайсет и пет хиляди долара, за да убият мъжа ѝ, може да се каже, че е почтена… Но като говорим за това — тя извади дебел плик от джоба си и го подаде на Дейл.

Пликът изчезна в неговия джоб при бялото въже.

— Дейл… чакай, истинското ти име не е Дейл, нали?