Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Не, но използвам това име за тази поръчка.

— Добре, Дейл, виж, той няма да усети нищо, нали? — попита тя. — Никаква болка?

— Нищичко. Дори да е в съзнание, тази вода е толкова студена, че той ще припадне и ще издъхне от шока преди да се удави.

Бяха стигнали до края на парка. Дейл попита:

— Сигурна ли си?

Мариса също се запита дали наистина иска Джонатан мъртъв.

Джонатан — мъжът, който всеки уикенд ѝ казва, че отива на риба с момчетата, а в действителност води медицинските си сестри на яхтата за малките си любовни срещи; който харчи спестяванията им за тях; който обяви няколко години след сватбата, че си е направил вазектомия и не желае децата, които ѝ беше обещал да имат; който говори с нея за работата си или за актуалните събития сякаш е десетгодишна и дори не я чува, когато му казва „Разбирам, скъпи. Аз съм умна жена.“; който ѝ опяваше непрекъснато, докато най-накрая успя да я накара да напусне работата си, която обичаше; който получава пристъпи на ярост всеки път, когато му каже, че иска да се върне на работа; който се оплаква, когато носи секси дрехи на публични места, въпреки че не спеше с нея от години; който прибягва до насилие всеки път, когато повдигне въпроса за развод, защото лекар в университетската болница има нужда от съпруга, за да просперира и защото е маниак на тема контрол…

Мариса Купър внезапно си представи размазания кървав труп на гърмящата змия на нагорещения тексаски пясък преди толкова години.

Лошо. Искам да отиде в ада…

— Сигурна съм — каза тя.

Дейл се ръкува с нея и каза:

— Ще се погрижа оттук нататък. Прибирай се вкъщи. Трябва да се упражняваш да бъдеш скърбяща вдовица.

— Ще се справя. От години съм скърбяща съпруга.

Мариса вдигна яката си високо и се отправи към паркинга. Не погледна назад, нито към съпруга си, нито към мъжа, който щеше да го убие. Качи се в тойотата, запали двигателя, намери рокстанция по радиото, усили звука и напусна Грийн Харбър.

По пътя свали прозорците. Колата се изпълни с остър есенен въздух, наситен с миризмата на пушек от горящи дърва и стари листа. Мариса подкара бързо в тъмнината на нощта с мисълта за бъдещето си без Джонатан.

Тази нощ всичко се обърна с главата надолу — в огледалото за обратно виждане не забелязах светлини, но бях сигурен, че ни преследват и беше само въпрос на време да видя светкащата лампа.

Тот се опита да ми каже нещо, но аз му креснах да мълчи и надух буика до сто и двайсет. Шосето беше празно, само боровите гори чернееха наоколо.

— Леле, братче — изпъшка Тот.

Усетих, че ме наблюдава, но бях толкова бесен, че не исках дори да го погледна.

Аптеките никога не са лесни.

Нещо не ми вярвате ли? Ами загледайте се някога. Когато полицейските патрули обикалят с колите си, те минават много по-често покрай аптеките, отколкото където и да е другаде. Нали се сещате, заради валиума, перкодана и разните му там други лекарства. Човек може да си помисли, че куките ще дебнат денонощните магазини. Нищо подобно — в денонощните магазини е претъпкано с камери и там ще те заснемат като едното нищо. Така че никой, който си разбира от работата, ама наистина никой не тръгва да ги обира. А банките? Забравѝ! Забравѝ и банкоматите. Така де, колко можеш да прибереш? Триста-четиристотин. Да не говорим, че в тоя край бутонът „Бърз кеш“ ти пуска само двайсетачка. За к’во да си правиш труда?

А на нас ни трябваха пари — значи аптека, дори и да е по-трудно. Избрахме дрогерия „Ардмор“. В такова малко градче като Лигет Фолс това си е голям магазин. Лигет Фолс е на шейсет мили от Олбани и на стотина оттам, където живеем с Тот, на запад в планините. Човек може да си помисли, че не си струва да ограбваш магазин в такова място, но не е така. Защото както навсякъде, така и там хората имат нужда от лекарства, от шампоан и грим, само дето нямат дебитни карти, е, с малки изключения, може би. Затова плащат в брой.

— Леле, братче — прошепна отново Тот. — Погледни.

Това съвсем ме вбеси. Искаше ми се да му кресна: „К’во да гледам бе, кретен?“ Но после видях за какво говори и замълчах. Точно отпред. Беше като преди зазоряване. Само че светлината беше червена и като че ли пулсираше. Стана ми ясно — блокирали са шосето. Все пак това беше единствения път от Лигет Фолс до магистралата. Трябваше да се сетя.

— Имам идея — каза Тот.

Не исках да го слушам, но и не исках да участвам в още една престрелка. Не и при засада на пътя, когато ченгетата са се прикрили зад колите и ни чакат.