Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Та когато двамата униформени застанаха над него, той седеше на краковското летище „Йоан Павел II“, все още полузаспал без сутрешното си кафе или чай.

— Господин Харолд Мидълтън?

Той вдигна глава.

— Да, аз съм.

Внезапно осъзна какво става. Когато митничарите прегледаха дипломатическото му куфарче, го видяха и се притесниха. Но не казаха нищо, може би от предпазливост. Пуснаха го да мине, а после очевидно бяха повикали подкрепления — тези двамата едри мрачни мъже.

Някои от двадесетината пътници в чакалнята, които търпеливо чакаха автобусът да ги откара до самолета на „Луфтханза“ за Париж, поглеждаха към него. Младите. Възрастните, наплашени от съветския режим, не смееха. Мъжът, който седеше най-близо до него — през две места — за момент загрижено сбърчи чело, сякаш се страхуваше да не го сметнат за негов спътник, после, осъзнал, че няма да го разпитват, се върна облекчено към вестника си.

— Моля, елате с нас, ако обичате. Оттук.

Безкрайно учтив, единият пазач кимна обратно към опашката.

— Вижте, знам за какво става въпрос. Просто недоразумение — отвърна Мидълтън търпеливо с глас, в който се долавяха уважение и добросърдечност.

Това бе най-подходящият тон за разговори с местната полиция или при прекосяване на граница. Мидълтън кимна към куфарчето си.

— Мога да ви покажа документи, които…

Вторият пазач мълчаливо вдигна куфарчето.

Първият каза:

— Елате, ако обичате.

Любезен, но непреклонен. Млад, с квадратна челюст, изглеждаше неспособен да се усмихне. Гледаше го твърдо. Нямаше място за спорове. Мидълтън знаеше, че поляците са се съпротивлявали най-упорито на нацистите.

Тръгнаха заедно през малкото, почти празно летище. Високите пазачи вървяха от двете страни на значително по-ниския американец. Петдесет и шест годишният Харолд Мидълтън тежеше няколко килограма повече, отколкото миналата година, преди която бе натрупал още няколко. Странно, но теглото му, съчетано с гъстата му черна коса, го правеше да изглежда по-млад от годините си. Само преди пет години, на дипломирането си от колежа, дъщеря му го бе представила на няколко от съучениците си като свой брат. И всички бяха повярвали. Баща и дъщеря се бяха смели на това доста пъти.

Сега той се замисли за нея и се замоли дано да не изпусне полета и връзката до Вашингтон, окръг Колумбия. Днес трябваше да вечеря с Шарлот и съпруга й в „При Тайсън“. Щеше да я види за първи път, откак му бе съобщила, че е бременна.

Но когато погледна очакващата го група мъже — също неусмихнати — изпита отчайващото чувство, че вечерята ще бъде отложена. Зачуди се за колко дълго.

Минаха през изхода и се присъединиха към групата, която се състоеше от още двама униформени офицери и мъж на средна възраст със смачкан кафяв костюм под още по-смачкан кафяв шлифер.

— Господин Мидълтън, аз съм заместник-инспектор Станиески от полската национална полиция, район Краков — представи се мъжът, но не показа значката си.

Пазачите ги заобиколиха, сякаш високият метър и седемдесет и пет американец щеше да почне да раздава каратистки шутове, за да избяга.

— Паспортът ви, ако обичате.

Мидълтън му подаде овехтялата синя книжка. Станиески я прегледа и се вторачи в снимката, после в мъжа пред себе си. Хората често не забелязваха Харолд Мидълтън и не можеха да си спомнят как изглежда. Един приятел на дъщеря му веднъж каза, че от него щял да излезе чудесен шпионин. И му обясни, че най-добрите шпиони били незабележими. Мидълтън знаеше, че това е вярно, но се зачуди откъде ли го знае приятелят на Шарлот.

— Ще изпусна самолета — каза Мидълтън.

— Да, ще го изпуснете, господин Мидълтън. Връщаме се във Варшава.

Варшава? Варшава беше на два часа път.

— Откачена история! Защо?

Никакъв отговор.

Той опита още веднъж.

— Става дума за ръкописа, нали? — Кимна към куфарчето. — Мога да обясня. Да, там пише, че е на Шопен, но съм убеден, че е фалшификат. Не е ценен. Не е национално съкровище. Помолиха ме да го отнеса в Съединените щати, за да довърша анализа си. Можете да се обадите на доктор…

Инспекторът поклати глава.

— Ръкопис? Не, господин Мидълтън. Не става дума за ръкопис, а за убийство.

— Убийство?!

Полякът се поколеба.

— Казвам ви го, за да разберете сериозността на положението. Най-добре е да не ви казвам нищо повече. Съветвам ви да постъпите по същия начин.

— Багажът ми…

— Багажът ви е вече в колата. Моля — той кимна към предната врата, — трябва да тръгваме.