Джефри Дивър: Ръкописът на Шопен

— Заповядайте, господин Мидълтън. Седнете. Да, чудесно. Аз съм Йозеф Падло, първи заместник-инспектор.

Този път значката и картата се появиха, но Мидълтън остана с впечатлението, че мършавият мъж, който бе на неговата възраст, но доста по-висок, му ги показва само защото той очаква това. Подобна формалност очевидно бе чужда за полската полиция.

— Какво означава всичко това, господин инспектор? Вашият човек спомена за убийство, но не ми каза нищо повече.

— О, споменал ви е? — Падло се намръщи. — Хм, Краков. Много слаба дисциплина. Малко по-добри са от Познан, но не много.

Намираха се в кабинет с кремави стени и прозорец, който гледаше към сивото пролетно небе. Имаше много книги, компютърни разпечатки и няколко карти, но никаква украса, с изключение на официални грамоти, нелеп керамичен кактус с каубойска шапка и снимки на съпругата, децата и внуците на мъжа. Много снимки. Семейството изглеждаше щастливо. Мидълтън отново се сети за дъщеря си.

— Обвинен ли съм в нещо?

— Не на този етап.

Английският на инспектора бе отличен. Мидълтън не се изненада, когато забеляза на стената сертификат, който удостоверяваше, че Падло е завършил курс в Куонтико и един в полицейския институт в Тексас.

А, да, кактусът.

— Значи мога да си тръгна.

— Знаете ли, че вече имаме закон против пушенето? Вашата страна е виновна за това. Дадохте ни „Бъргър Кинг“ и ни взехте цигарите — изсумтя инспекторът и запали цигара „Собиески“. — Не, не можете да си тръгнете. Вчера сте обядвали с Хенрик Жединяк, акордьор на пиана.

— Да. Хенрик… О, не! Той ли е убитият?

Падло го изгледа внимателно.

— За съжаление, да. Снощи. В концертната зала близо до Стария площад.

— Не, не…

Мидълтън не познаваше добре Жединяк — бяха се запознали лично при сегашното му посещение, но веднага се бяха сприятелили и се наслаждаваха на компанията си. Бе смаян от новината за смъртта му.

— Убити са още двама души. Музикантка и чистачка. Наръгани с нож. Без никаква причина, с изключение на това, че са имали лошия късмет да са на същото място като убиеца.

— Това е ужасно. Но защо?

— Отдавна ли познавате господин Жединяк?

— Не. Запознахме се едва вчера. Бяхме си разменяли имейли няколко пъти. Той колекционираше ръкописи.

— Ръкописи? Книги?

— Не. Музикални ръкописи. Написани на ръка партитури. Работеше за музея на Шопен.

— В замък „Острогски“ — каза инспекторът, сякаш бе чувал за мястото, но никога не го бе посещавал.

— Да. Вчера следобед имах среща с директора на музей „Чарториски“ в Краков и помолих Хенрик да ми разкаже за него и колекцията му. Ставаше дума за подозрителна партитура на Шопен.

Падло не прояви интерес.

— Разкажете за срещата ви. Във Варшава.

— Ами… срещнах се с Хенрик на кафе късно сутринта в музея и той ми показа новите придобивки в колекцията. После се върнахме в центъра и обядвахме. Не помня точно къде.

— В ресторант „Фредерик“.

Мидълтън предположи, че Падло го е разбрал от нещо, записано в дневника или компютъра на Жединяк.

— Да, точно така. После се разделихме и аз взех влака за Краков.

— Забелязахте ли някой да ви следи или да ви наблюдава по време на обеда?

— Защо пък някой ще ни следи?

Падло дръпна силно от цигарата, после я смъкна под бюрото и повтори:

— Видяхте ли някого?

— Не.

Инспекторът кимна.

— Господин Мидълтън, трябва да ви кажа… съжалявам, че трябва да го направя, но е важно. Вашият приятел е бил измъчван, преди да умре. Няма да навлизам в подробности, но убиецът е използвал струни за пиано по крайно неприятни начини. Натъпкал парцал в устата на приятеля ви, за да заглуши писъците му. Дясната му ръка не беше наранена, вероятно за да може да напише онова, което убиецът е поискал от него. Настоявал е за информация.

— Мили боже… — изохка Мидълтън, затвори за миг очи и си припомни как Хенрик му бе показал снимките на жена си и двамата си синове.

— Чудя се какво може да е било — продължи инспекторът. — Акордьорът е бил известен и харесван човек. Освен това бил съвсем прозрачен. Музикант, майстор, съпруг и баща. Не видяхме нищо мрачно в живота му… — Падло замълча за момент и огледа внимателно лицето на Мидълтън. — Но пък убиецът не е смятал така. Вероятно е мислел, че Хенрик е водел втори живот, в който е имало нещо повече от музиката… — Той кимна и добави: — Нещо като вас.

— За какво намеквате?

— Разкажете ми за другата си кариера, моля.

— Нямам друга кариера. Преподавам музика и удостоверявам автентичността на музикални ръкописи.