Джефри Дивър: Ръкописът на Шопен

„Изолиран инцидент…“

— Тази сутрин се обадих в затвора и научих, че преди няколко седмици Ругова се опитал да подкупи един от пазачите, за да му помогне да избяга от затвора. Предложил му огромна сума. Пазачът го попитал откъде той, обеднял военнопрестъпник, ще намери толкова пари. Ругова обяснил, че жена му можела да достави нужната сума — сто хиляди евро. Пазачът докладвал за случилото се и всички забравили за него. Но преди четири дни Ругова имал посетител. Мъж с фалшиво име и документи. След като си тръгнал, Ругова се почувствал зле и вчера умрял от отравяне. Полицаите отишли в дома на жена му, за да я уведомят за смъртта му, и открили, че е мъртва от няколко дни. Намушкана.

„Мъртва…“

Мидълтън изпита непреодолимо желание да се обади на Леонора и да й съобщи новината.

— Когато научих за връзката ви с акордьора и смъртта на арестуван от вас военнопрестъпник в същия ден, помолих да ми изпратят снимка на вероятния убиец, направена от охранителната камера в затвора. Показах снимката на свидетелката ни, която видяла предполагаемия убиец да излиза от концертната зала на Стария площад снощи.

— Същият човек ли е?

— Тя каза, че със сигурност бил той — отговори Падло, докато палеше нова цигара. — Изглежда, вие сте главината на това странно колело, господин Мидълтън. Някакъв тип убива Ругова и жена му, а после измъчва и убива човек, с когото току-що сте се запознали. И сега ние с вас сме замесени във всичко това.

Влезе млад офицер с плик в ръка. Остави го на бюрото на инспектора и Падло каза:

— Благодаря.

Офицерът кимна, хвърли бърз поглед на американеца и излезе.

Инспекторът извади от плика снимки и ги подаде на Мидълтън.

— О, господи! — възкликна той и се закашля от цигарения дим.

— Какво? — попита Падло. — Да не би да го познавате от издирването на Ругова?

Американецът го погледна.

— Този човек седеше до мен на летището в Краков. Чакаше за моя полет до Париж.

Мъжът с грозното карирано сако.

— Не може да бъде! Убеден ли сте?

— Да. Сигурно е убил Хенрик, за да разбере къде отивам.

В следващия шокиращ миг всичко бе ясно. Някой — този тип или Фауст, а вероятно той бе Фауст — се бе спуснал по следите на Мидълтън и останалите Доброволци.

Защо? Отмъщение? Или се страхуваше от нещо? Дали имаше друга причина? И защо му беше да убива Ругова?

Американецът почука с пръст по телефона.

— Качил ли се е на полета до Париж? Кацнал ли е? Разберете веднага.

Падло облиза ъгълчето на устата си, вдигна слушалката и заговори на полски толкова бързо, че Мидълтън не разбра и дума.

Най-после инспекторът затвори.

— Да, самолетът е кацнал и всички са слезли. С изключение на вас, всички, които са имали бордни карти, са били в самолета. Но след това? Не знаят. Ще проверят списъка с пътниците и ще го сравнят с този от паспортния контрол на летище „Дьо Гол“… ако е напуснал летището. Ще проверят и списъците на всички излитащи самолети, в случай че е продължил транзитно.

Мидълтън поклати глава.

— Вече си е променил самоличността. Видя как ме задържаха и сега сто на сто използва нов паспорт.

— Може да е на път към всяко място на света — отбеляза инспекторът.

Но Мидълтън знаеше, че не е така. Единственият въпрос бе дали е на път към Африка, за да намери Тесла в благотворителната агенция? Или към Съединените щати, където Леспас ръководеше преуспяваща компютърна компания, а Броко бе редактор на „Наблюдател на човешките права“?

Или бе на самолет за Вашингтон, където живееше самият Мидълтън?

Краката му се подкосиха.

Спомни си как бе показал на акордьора снимките на дъщеря си и му бе споменал, че тя живее във Вашингтон.

„Каква чудесна млада жена! А и съпругът й е много красив… Изглеждат толкова щастливи…“ Мидълтън скочи.

— Трябва да се прибера у дома. А ако се опитате да ме спрете, ще се обадя в посолството. — И тръгна към вратата.

— Чакайте! — рязко каза Падло.

Мидълтън се обърна.

— Предупреждавам ви. Не се опитвайте да ме спрете. Ако…

— Не, не. Имах предвид… — Той пристъпи напред и подаде на американеца паспорта му, после го докосна по ръката. — Моля ви. Аз също искам този човек. Той уби трима мои сънародници. Искам го ужасно силно. Не забравяйте това.

Инспекторът каза още нещо, но Мидълтън вече тичаше по безкрайния коридор, потискащо сив като кабинетите и небето, и ровеше в джоба си за мобифона си.

За първи път Фелисия Камински забеляза просяка пред Пантеона, където свиреше цигански песни, та да й пуснат някоя монета в очукания сив калъф за цигулка, наследен от майка й заедно със стогодишния италиански инструмент с меден тон, който живееше в него. Мъжът я слуша десетина минути, като през цялото време я гледаше. После пристъпи към нея, толкова близо, че тя усети миризмата на пот и вкиснато, типична за бездомниците, които по принцип въобще не я забелязваха.