— Искам „Воларе“ — изсумтя той на английски с груб глас и акцент, който Фелисия не успя да определи.
Държеше смачкана мърлява банкнота от десет евро. Изглеждаше на около тридесет и пет, макар да бе трудно да се определи точно. Беше поне метър и осемдесет, мускулест, почти атлетичен, макар тази мисъл да й се стори абсурдна.
— „Воларе“ е песен, господине, а не пиеса за цигулка — отговори тя с повече тийнейджърска безцеремонност, отколкото бе разумно.
Лицето му, доколкото се виждаше зад черната рошава брада, изглеждаше умно и бдително.
Фелисия си помисли, че повечето бездомници са възрастни италианци, прогонени от домовете си от тежките времена, или чужденци — иракчани, африканци и всякакви националности от Балканите, които се опитваха да следват собствения си курс в сивата полускрита икономика за хората, мъчещи се да оцелеят без документи.
Имаше и други причини, поради които отговорът й изглеждаше дързък и неразумен. Парите, които й бе дал вуйчо й, не бяха много, макар сумата да бе по-щедра, отколкото позволяваше бедното му съществуване като акордьор. Преди два месеца, в деня, когато тя навърши деветнадесет, вуйчо й заяви, че ролята му като неин настойник е приключила и че й е време да си търси нов живот на Запад. Тя избра Италия, тъй като искаше топло време и красота и отказваше да последва потока поляци, които мигрираха в Англия. Мърлявият бавен автобус до Рим й струваше петдесет евро, а стаята в мизерна студентска квартира в Сан Джовани поглъщаше още 200 всяка седмица, както и уроците по италиански в езиковата школа. Приличният й английски означаваше, че може да си намери работа в някой бар, но само в туристически дупки, при надница, която собствениците наричаха „полската тарифа“ — четири евро на час, по-малко от легалната минимална надница. Ядеше като врабче, обикновено претопляна противна пица, която струваше по-малко от две евро парчето. Не излизаше да се забавлява и нямаше приятели. Но всяка седмица парите от вуйчо Хенрик намаляваха, а съвестта не й позволяваше да се обади и да иска още.
— Знам, че е песен — отговори просякът с неприятна гримаса.
После изтананика част от песента с гласа на отдавна починалия американски певец, който тя бе чувала, когато майка й и баща й слушаха музика на евтината си уредба, за да си припомнят дните в Съединените щати, преди да се върнат в новата свободна Полша в търсене на различен живот. Сети се името на певеца: Дийн Мартин. Също и мелодията. Изсвири я по памет, като импровизираше леко в стила на Стефан Грапели, вкарваше малко джазови елементи на всяка полунота, така че оригиналът почти не можеше да бъде разпознат.
Биваше я с цигулката. Понякога, ако се чувстваше отегчена или забелязваше музикален човек в публиката, вадеше от калъфа партитури, молеше някой от зрителите да ги държи и свиреше мазурка „Обертас“ от Виенявски с огнените й фойерверки от двойни паузи, флажолети и пицикато. И двамата й родители свиреха. Майка й бе цигуларка, а баща й — великолепен пианист. Заедно й бяха дали музикално образование още в съвсем ранна възраст. В дома им музиката бе естествена и лека като смеха, чак до онзи черен ден, в който родителите й изчезнаха, а тя се озова под крилото на вуйчо Хенрик.
Просякът я изгледа възмутено, сякаш бе извършила непростим грях, и изсумтя:
— Съсипа песента. Лошо момиче. Трябва да си знаеш мястото.
После се вторачи в собствените си дрехи: мърляво палто, което вонеше на пот и урина, вързано малко прекалено показно с връв.
— Само на едно стъпало по-горе от мен. Нищо повече.
После метна едно евро в калъфа и тръгна към Ларго Арджентина, откритото пространство, откъдето тя хващаше автобуса за вкъщи. Фелисия винаги се възхищаваше на руините на древните храмове там — запуснати безформени колони и камъни, населени от бездомни котки, част от историята, която само тя и минаващите туристи забелязваха.
Не обичаше котки. Бяха дръзки, агресивни и нагли. Влизаха в калъфа, когато го отвореше, за да събира пари. Заради тях Фелисия държеше малък воден пистолет до колофона и ги прогонваше с него, когато ставаха прекалено нахални.
По-късно видя просяка още четири пъти. Два при фонтан „Треви“. Веднъж в Кампо дей Фиори. Четвъртия път бе пред новия музей при Ара Пацис, паметника на мира, издигнат от Август, който сега бе подслонен в модерна кубистична сграда на оживената улица покрай Тибър. Изненада се, когато го видя там. Не беше обичайното място за бездомници. Забеляза го да гледа през прозорците, очарован от великолепно издялания паметник вътре — тя го бе виждала само от улицата, тъй като цената на билета бе прекалено висока. Бездомниците рядко спираха поглед върху римските статуи. Повечето въобще не поглеждаха към нищо.
Читать дальше