Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

След около километър се върнаха на пътя и профучаха през Сан Джовани, покрай улицата, където живееше. Тя се сбогува наум с малкото си вещи: почти недокосвана библия, няколко снимки, малко евтини дрехи и една музикална кутия.

Намериха магистралата и Фелисия видя табелата за летището. На няколко километра преди Фиумичино просякът отби към нисък модерен хотел, мина на паркинга отзад, спря и изключи двигателя.

Фелисия енергично скочи от мотопеда.

— Справи се добре — каза мъжът. Гледаше я в очите.

— Имах ли избор?

— Ако искаш да живееш, нямаш. Забрави ли, че си в смъртна опасност?

— Ти какъв си? — попита тя. — Крадец ли?

Мъжът кимна. Стори й се, че долавя зад сплъстената брада лека усмивка.

— Крадец. Точно така, Фелисия. Ела да влезем.

Показа ключа си, когато минаха покрай рецепцията, и я поведе към първия етаж. Влязоха в елегантен и скъп апартамент, от онези, които Фелисия бе виждала само по филмите. На пода лежаха два затворени куфара. Възглавниците на леглото бяха обсипани с малки шоколадчета. Просякът взе няколко и й ги подаде. Фелисия веднага разви едно. Шоколадът бе великолепен. Тя внезапно осъзна, че стаята вероятно е седяла празна седмици наред.

— Носиш ли си паспорта? — попита той.

— Разбира се. Законът го изисква — отговори тя и му показа паспорта си.

— Не, имам предвид другия. Имаш двойно поданство. Това е важно.

— Не. — Тя поклати глава. — Само полякиня съм. Родена съм в Америка по случайност.

— Щастлива случайност — промърмори той и извади син американски паспорт. — Сега името ти е Джоана Фелпс. Майка ти била полякиня, което обяснява акцента ти. В момента учиш в колеж в Балтимор. Запомни го добре.

Тя не взе паспорта, макар че не можеше да отмести очи от златния орел на корицата му, а попита:

— Защо?

— Знаеш защо, Фелисия — отговори той.

— Всъщност не знам.

Силните му ръце внезапно я сграбчиха за рамената и я разтърсиха. Очите му бяха искрящи и заплашителни.

— Как се казваш? Как се казваш?!

— Фелисия Камински. На деветнадесет години. Гражданка на Република Полша. Родена съм…

— Фелисия Камински е мъртва — прекъсна я той. — Внимавай да не се присъединиш към нея.

Отстъпи назад и добави:

— Не отваряй на никого. Яж и пий от минибара, ако се нуждаеш от нещо. Трябва да… — Той се вторачи отвратено в мръсните си дрехи. — Направя нещо.

Извади дрехи от единия куфар и изчезна в банята. Фелисия впери очи във втория куфар. Изглеждаше скъп. На етикета бяха написани името Джоана Фелпс и адрес в Балтимор. Отвори го и видя, че е пълен с нови джинси, поли, блузи и бельо. Всички бяха нейния размер и сигурно струваха повече, отколкото тя изкарваше на месец.

Мъжът излезе от банята, издокаран в тъмен делови костюм с бяла риза и елегантна вратовръзка от червена коприна. Не беше на повече от четиридесет, хубав, с вид на италианец, с леко жълтеникава кожа, гладко обръснат. Имаше тъмни проницателни очи и дълга коса, мокра от душа, сресана назад, черна и изпъстрена със сребристи нишки. Лицето му изглеждаше по-набръчкано, отколкото би трябвало, сякаш го тормозеше силна болка или страдаше от някакво заболяване. Държеше телефон.

— След един час, Джоана, отиваме на летище „Фиумичино“. На гишето на „Алиталия“ за първа класа те чака билет. Ще им покажеш паспорта си и ще отидеш право в чакалнята. Ще се срещнем там. През цялото време ще съм зад теб. Не спирай. Не ме поглеждай. Не ме познаваш, докато не кацнем и не се приближа до теб.

— Къде отиваме?

Той се замисли, сякаш се чудеше дали да отговори.

— Първо в Ню Йорк, после във Вашингтон. Трябва да знаеш това. Как иначе можеш да се прибереш у дома от Италия?

Тя не отговори.

— Къде живееш, Джоана?

Фелисия погледна етикета на куфара.

— На Фримонт Авеню 121, Балтимор. А ти?

Той се усмихна широко. При други обстоятелства сигурно щеше да го хареса много.

— Не е твоя работа.

— А как се казваш?

Той не отговори, но продължи да се усмихва. Фелисия бързо пристъпи до втория куфар и вдигна етикета.

Беше празен. Мъжът се засмя. Тя се зачуди дали смехът му е приятен, или жесток.

— Как да те наричам?

Театрален жест: той залепи пръст на зачервената си от бръсненето брадичка, вторачи се в тавана и каза:

— Засега можеш да ме наричаш Фауст.

Самолетът се снижи в нощното небе и кацна на летище „Дълес“ във Вашингтон с двадесет и девет минути по-рано и четиридесет и седем минути, преди Харолд Мидълтън да убие ченге.