Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Исках да стана голяма работа! — изкрещя Корман. — Ясно ли е? Признавам си! Само не стреляй…

— Млъкни! — изрева Коноли и му счупи носа с дръжката на глока.

Корман се сгърчи и тя го повлече към полицай Джордж, чиято кръв изтичаше на пода. Пусна оръжието и затисна с ръка дупката във врата на ченгето.

— Ще се оправиш! — извика му.

Но знаеше, че това е лъжа.

„Не чувам!“

Мидълтън видя как вторият униформен, който се бе опитал да го простреля, падна на пода. Завъртя се към фалшивото ченге, което се надигна и изхвърча през аварийния изход.

„Трябва да го пипна, преди да ме убие! Или да убие дъщеря ми!“

Движеше се в напълно безмълвен свят. Виждаше мъже и жени да се крият зад столовете в чакалнята. Виждаше ужасените им пищящи лица.

Съпругът от първа класа все така седеше на черния пластмасов стол. Лицето му бе изкривено като на засмян клоун. Гледаше как пухкавата му съпруга лежи на пода и се мъчи да си поеме дъх.

Мидълтън проследи погледа му.

Видя люспи златна боя по пода.

Видя разпръснати червени, зелени и бели камъни.

Видя лъскаво стъкло, смазано на прах.

Видя сред пъстроцветните боклуци паднал мобифон.

Грабна го и изскочи през аварийния изход. Излезе в нощта от съоръжението, проектирано, за да попречи на терористи да нахлуят в него и да проникнат в самолетите, а не да пречи на хората да избягат навън.

Вдиша хладния въздух и застана на върха на металните стълби, които водеха към пистите. Самолети излитаха и кацаха, всичките в пълна тишина.

Влакче за багаж мина безмълвно по тъмния асфалт. Нямаше и следа от фалшивото ченге. Внезапно Мидълтън осъзна, че както стои пред осветения изход, е идеална мишена.

Затича се надолу по стълбите. Втурна се към основния терминал.

Огромен самолет се спусна от небето и прелетя над главата му, докато той се препъваше по пистата. Мидълтън претича под втори самолет, който излиташе в нощта. Налягането накара ушите му да изпукат.

Внезапно чу рева на самолетните двигатели.

„Трябва да стигна до «Шотландия» — помисли си. — Трябва да стигна до «Шотландия».“

Презрамката на куфарчето неприятно стягаше гърдите му. Потта бе залепила ризата за кожата му. Мускулите на краката му горяха. Струваше му се, че някой го е халосал по дясното коляно с бейзболна бухалка.

Знаеше, че не трябва да отива при колата си. Те, които и да бяха „те“, вероятно го чакаха в гаража.

Пъхна пистолета в колана си и закуца към входа на главния терминал. Никой не му обърна внимание — хората непрестанно тичат из летищата. Дълга опашка стоеше отпред и чакаше таксита.

Вляво от него млада двойка слезе от дълга лимузина. Той се промуши между тях и скочи на задната седалка, преди шофьорът да успее да възрази.

— Тръгвай!

Мъжът зад волана се вторачи в огледалото за обратно виждане.

— Двеста и петдесет — каза Мидълтън и бръкна в джоба си за пари.

Отпусна се на задната седалка. Колата се отдалечи от терминала.

— Капитолийският хълм — нареди Мидълтън.

Шофьорът го остави пред сградата на Върховния съд, която блестеше като храм от сив камък срещу белия замък на Конгреса. Мидълтън мина през парка. Не видя никого, освен един патрулиращ полицай и немската му овчарка.

„Шотландия“ бе хотел, построен по времето, когато посещаването на Вашингтон не беше голяма работа. Мидълтън мина през стъклената врата и тръгна към рецепцията.

— Не, господине, млада жена с това име не се е регистрирала тук. Няма и господин и госпожа. Не, господине, няма съобщения. Да, господине, ще ви се обадя в бара, ако нещо се промени. А, почакайте, как се казвате? Извинете ме. Господине? Господине?

В тъмния бар Мидълтън делово се насочи към бармана и поръча:

— „Гленфидич“. Много лед.

След като ледът в питието му се стопи, той заключи, че дъщеря му няма да дойде. Не беше тук. Не беше на мястото, където трябваше да е.

Остави мобифона, който бе грабнал от пода, до чашата си. Предплатен. Неизвестно чий. Извади своя от куфарчето. Копнееше да се обади на някого. Но не можеше да рискува някое чудовище да проследи обаждането му. А и с кого можеше да говори? На кого можеше да има доверие? Убийците може да бяха проникнали и сред хората на Чичо Сам.

„Дишай. Дишай.

Музикант си. Бъди като Бетовен. Чуй цялата истинска симфония.

Направи това, за което те бива.

Тълкувай. Удостоверявай автентичността.“

Каквото и да ставаше, бе започнало в Европа. Може все още да продължаваше там с други убийци и ужаси. Беше започнало в Косово с военнопрестъпник и ръководител фантом. Явно си струваше да убиват за него. И да умират.