Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Откак бе пристигнала в Намибия, често беше виждала подобно надбягване — хищник, преследващ плячката си. Съвестно си казваше, че не трябва да взима страна — всички са божи твари и всички трябва да ядат — но сърцето й бе винаги с плячката. И сърцето й обикновено бе разбивано, тъй като по принцип хищникът печелеше. Сега беше на другата страна, но както винаги, в безнадеждна кауза. Прахта изгуби състезанието и се слегна победено, когато джипът спря пред колибата.

Поне този път нямаше да се тревожи, че сърцето й ще бъде разбито. Това не бе битка на живот и смърт, а само леко раздразнение.

— Той може да осигури солидни суми — бе заявил ръководителят на програмата й по телефона. Обаждаше се от Виндхук и връзката бе ужасна, но в гласа му ясно се долавяха съчувствие и заповед. — Ще се наложи да се видиш с него.

Леонора Тесла бе пристигнала в този див край, за да не й се налага да се вижда с никого, освен със заразените от СПИН жени, с които работеше. След Хага, ловуването и сбирката, на която Харолд каза, че Доброволците трябва да се разформироват, дори най-малките африкански градове й идваха в повече. Затова дойде тук и пътуваше от село на село, като не оставаше никъде дълго. Задачата й бе да създаде занаятчийски кооперативи, които скромно да финансират пътя на жените към независимостта. Работата й подхождаше. Сега дните й бяха изпълнени с незначителни подробности — да намери панти в едно село, за да ремонтират увиснала врата в друго, да даде назаем еквивалента на четири американски долара, така че някоя група да може да си купи хартия, на която да записва колко кошници са продали. Освен дреболиите имаше и красота: пъстри юргани, грънци оомбига, чиято традиция бе почти изгубена. Красотата също подхождаше на Тесла. Физическа красота: начинът, по който жените тъчаха, отразяваше финеса на африканския пейзаж. И музикална красота: единствената рожба на технологията на двадесет и първи век, която Леонора бе донесла със себе си, бе айподът й с разнообразни записи, включително прелюдии на Бах, симфонии на Шостакович и сонати на Бетовен. Сега тя неохотно свали слушалките и прекъсна Шопен. Надяваше се срещата да не продължи дълго. Щеше да разведе наоколо дарителя от… Беше забравила да пита откъде е. Щеше да му покаже пещта, становете и работилницата. Щеше да му издрънка статистическите данни за продължителността и качеството на живот тук, да му изнесе кратката си реч за надеждата за следващото поколение. Жените щяха да му подарят юрган или глинено гърне, от което той със сигурност нямаше нужда, а той щеше да е снизходително доволен от тях и изключително горд от себе си, че е направил всичко това възможно. После вероятно щеше да си тръгне и да ги остави на мира.

„О, Леонора, поне се опитай да се усмихнеш.“

Другите Доброволци често й повтаряха това и точно защото работата им осигуряваше прекалено редки поводи за усмивки, тя се опитваше. Направи го и сега. Любезна усмивка за кокалестия рус мъж, който слезе от джипа. Той й се усмихна в отговор и отупа шапката си в бедрото си, за да отърси праха. После свали очилата си. Е, поне бе добре възпитан.

— Леонора Тесла? Аз съм Гюнтер Шмит.

Говореше с мек акцент, който тя не можа да определи. Не беше немски, но пък нямаше закон, който да определя, че ако носиш немско име, трябва да си израснал в Германия. Нали точно по тази причина европейските граници се преминаваха толкова лесно, което всички смятаха за нещо добро.

Здрависаха се. Ръката на Шмит беше мека и месеста, подходяща за човек, който разпределя пари иззад бюрото си.

— Пътували сте дълго — каза Леонора. — Седнете. Ще ви донеса нещо за пиене.

Посочи му стол върху твърдата глина под навеса, но той я последва вътре. „Ще се научи“, помисли си Леонора. В Африка закритите помещения, макар и сенчести и привлекателни, никога не бяха по-хладни, отколкото навън.

Все така усмихнат, Шмит се отпусна на един от грубите плетени столове до очуканата маса. Тя му подаде бутилка оранжада. В колиба без електричество, разбира се, нямаше хладилник, но тя бе научила африканския номер да държиш бутилките в дупка в глинения под, благодарение на което бяха сравнително хладни.

— Ще ни е по-удобно навън — предложи тя, опитваше се да се държи мило с натрапника.

— Не — възрази той. — Бих предпочел да остана тук, Леонора.

Тя настръхна от странния начин, по който произнесе името й, но погледът му бе мил. Тя сви рамене, избърса челото си с носна кърпа и се настани до него.