Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Вкарването на Шмит в джипа бе по-трудно. Тя бе силна жена, но той беше висок и опорната точка й бе проблем. Накрая, увила главата му с хавлия, за да предпази седалката от кръвта, тя го натика отзад, извади ключовете от джоба му и запали двигателя. Подкара по прашната пътека, по която бе пристигнал Шмит, и скоро видя търсеното място, където пътят се спускаше стръмно към долината. Леонора го подмина, после обърна и пое обратно към колибата. На завоя рязко завъртя волана, отвори вратата и скочи.

Всяко място в долината щеше да свърши работа, но късметът й се оказа по-добър, отколкото се надяваше — джипът се фрасна с всичка сила в една акация. Леонора закуца към него — беше си ударила коляното. Мрежа от пукнатини покриваше предното стъкло. Чудесно. Наложи й се да се поизпоти още малко, докато разместваше Шмит, но най-после го нагласи наполовина навън от шофьорското място. Макар раната в черепа му очевидно да не бе причинена от катастрофата, надали щяха да го намерят известно време. Изключение правеха само хиените, които обикаляха пресъхналото речно корито. А след като те приключеха с него, никой нямаше да се усъмни какво е убило Гюнтер Шмит.

Или който и да беше този тип. И откъдето и да бе дошъл.

Тръгна към колибата. Надяваше се болката в коляното да отмине бързо. Прибра се, съблече се и се изми с малкото вода, която й беше останала. Смени си дрехите, взе старите и кървавата хавлия и ги прибра в една калъфка. Метна я заедно с брезентовата торба в собствения си джип. После спря. Макар да бе живяла на толкова места, че не обичаше да се сбогува, се загледа за секунда в колибата, после се завъртя и козирува на широката кафява земя. Беше си мислила, че това място може да стане неин дом, но сега се съмняваше, че някога ще се върне тук.

Пътуването до летището във Виндхук й отне малко повече от три часа. Там използва и четирите си кредитни карти, за да изтегли колкото се може повече пари. С тях и онова, което бе извадила от матрака, щеше да се оправи за известно време. С една от картите си купи билет до Вашингтон през Мюнхен. После излезе от терминала и се качи на автобуса за Кейптаун.

Не знаеше дали кредитните й карти се наблюдават, но трябваше да внимава. В Кейптаун щеше да си купи билет в брой.

До Ню Йорк.

Откъдето човек можеше да хване влак за Вашингтон поне десетина пъти на ден, както й бе казвал Харолд.

Леонора притисна торбата към гърдите си — усещаше твърдата папка през брезента — и се загледа в сухата земя и самотните дървета.

Десетина влака дневно.

Би трябвало да са достатъчно.

Шарлот Мидълтън-Перес отвори очи и се огледа замаяно. Не си беше у дома. Не седеше и в ресторанта в „Риц“. Ярко антисептично бяло. Лъскави повърхности, корави чаршафи. И болка. Навсякъде. Особено в кръста.

Скърцането и тракането на количка нарушиха тишината. Последваха приглушени гласове. Шарлот погледна настрани. Съпругът й, Джак, седеше до леглото, стиснал главата си с ръце. Въплъщение на мъката.

С кошмарно чувство за загуба тя си спомни как стана, видя кръвта, изпищя, а после изстена, когато болката преряза корема й.

Притисна ръка към корема си, очите й се замъглиха от сълзи. В нея бе живяло малко човешко същество. Момченце. С Джак вече бяха почнали да избират имена.

Бяха. Минало време. Вече нямаше живот в нея. Нямаше малко момченце със сините очи на Джак и нейната тъмна коса.

Горещи, горчиви сълзи потекоха по бузите й.

Джак вдигна глава. Неговите очи също бяха зачервени от плач.

— Чарли — прошепна той.

Единствената дума разкри цял свят от емоции — отчаяние и съжаление, любов и нужда. Нужда от успокоение. От обяснение — как бе могло да се случи подобно нещо?

Беше минала третия месец. Мислеха, че вече са в безопасност. Нали така казват хората.

Нейна ли беше вината? Дали бе работила прекалено много? Дали не си бе почивала достатъчно?

Сякаш прочел мислите й, Джак й протегна ръка. Тя я пое и той нежно стисна пръстите й.

— Не си виновна, Чарли. Докторът каза, че тези неща се случват.

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да знам защо.

Той се прокашля.

— Ще направят изследвания. На нас. На нашето… на плода. Лекарят спомена ултразвук на матката, и рентгенови снимки също.

Шарлот измъчено затвори очи.

— Това е временна спънка — продължи Джак. — Ужасно е, но ще имаме…

— Не.

— … други деца.

— Недей. Моля те — прекъсна го тя с разтреперан глас. — Исках това бебе… аз… аз наистина го обичах.