Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

А сега той отново се намираше близо до нея в тази гореща и слънчева лятна утрин на Виа деле Ботеге, на седмичния пазар, за който й бе разказвал вуйчо й. Пазарът отваряше в началото на Виа дей Полаки — Улицата на поляците — и я изпълваше с носталгия всеки път, когато дойдеше тук. Това бе мястото, където бедното полско общество се събираше на импровизиран пазар, който бе не само икономическа необходимост, но и потвърждение на общите корени. Имаше коли и ванове, всичките вехти и ръждясали, с регистрационни номера от Варшава и Гданск. Бързо, за да не привличат вниманието на полицията, те отваряха врати и багажници и започваха да продават стоките, които полските имигранти не можеха да намерят или по-скоро не можеха да си позволят в новия си дом: алкохол и наденици, шунка и сладкиши, някои домашни, други вероятно ментета.

Фелисия не познаваше никой от тези хора. Но понякога бедните бяха изключително щедри, особено когато научеха, че и тя е полякиня и е съвсем сама в града.

Берлинската стена бе срутена, когато Фелисия бе на една годинка, бебе в малък апартамент в предградие в Чикаго. Родителите й бяха разказвали безброй пъти за радостта, последвала събарянето й — за нетърпението си да се върнат в страната, която бяха напуснали, за да отхвърлят оковите на комунизма.

Очите им винаги потъмняваха, когато заговореха за това решение. След като порасна, тя разбра защо. Когато напуснали Полша, тя била свят в черно и бяло, но се върнали в страна, където всичко било сиво. Лошите дни преди раждането на Фелисия били време на тайните служби и жестоки наказания за недоволните от режима, но на хората не се налагало да пътуват хиляди километри до далечни страни, за да си изкарват хляба. Родителите й казваха, че нещо добро било изгубено заедно с очевидното и по-лесно признавано лошо. От разговорите с възрастните мъже и жени на пазара тя започна да осъзнава, че между тях и нея съществува огромна пропаст, странно усещане за виновна загуба, което тя не можеше да сподели. Но имаше и връзка. Фелисия също бе полякиня и също беше бедна. Когато свиреше мазурка или полонеза, очите на околните се насълзяваха и дребни монети се посипваха като дъжд в калъфа.

А днес тук бе и просякът. Наблюдаваше я с омраза, сякаш искаше да й каже, че трябва да се срамува от себе си.

Тя засвири бавен народен танц и си каза, че ако този нахалник продължи да я безпокои, ще го навика пред всички, без да й пука. Какъв беше той, че да я кара да се срамува? Какво му даваше право…

Внезапно усети ръка на рамото си, обърна се и се вторачи в дружелюбните сини очи на мъж на средна възраст със сив костюм. Човекът имаше бледо месесто лице с червени бузи, оредяваща светла коса и самоувереното поведение на държавен служител или директор на училище.

— Свириш прекрасно, Фелисия — каза той на полски.

— Познавам ли ви?

Той извади от сакото си карта за самоличност и я размаха пред лицето й, но прекалено бързо, така че тя не успя да прочете нищо.

— Не. Аз съм полски полицай, командирован в Рим. Няма откъде да ме познаваш.

Фелисия сигурно го бе изгледала уплашено, тъй като той сложи ръка на рамото й и каза успокояващо:

— Не се плаши. Няма защо да се тревожиш.

После лицето му помрачня и той добави:

— Просто изпълнявам неприятна задача. Ела, ще те черпя едно кафе. Зад ъгъла има едно приятно местенце.

Мъжът излъчваше дружелюбие и авторитет и тя автоматично го последва по Улицата на поляците, макар да не си спомняше наоколо нито едно кафене.

Внезапно той я спря в сянката на висока кооперация. В очите му се долавяха тъга и съжаление.

— Съжалявам — каза с нисък, спокоен глас. — Не е лесно да съобщиш подобно нещо. Вуйчо ти е убит.

Стомахът й се сви.

— Убит?!

— Да, докато работел. Още двама души в сградата били убити. В ужасен свят живеем.

— Във Варшава?

Мъжът сви рамене.

— Това не можеше да се случи преди. В старите дни. Хората тогава изпитваха прекалено голямо уважение. И страх.

В главата й се въртяха безброй въпроси, но тя не успя да сглоби смислено изречение. Накрая каза:

— Трябва да се прибера у дома.

Мъжът замълча за момент и се замисли. В очите му се появи различно изражение, но Фелисия не успя да го разтълкува.

— Не можеш да си позволиш да се прибереш у дома — отбеляза той намръщено. — А и какво те чака там? Полша никога не е била твоята страна.

Тъмен облак закри слънцето и тясната пуста улица стана мрачна и заплашителна.

— Мога да си позволя билет за автобуса — отговори тя внезапно ядосана.