Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Не, не можеш — възрази той и я хвана за ръцете.

Беше силен. Сините му очи запламтяха настойчиво.

— Какво ти даде вуйчо ти? За да дойдеш тук?

Фелисия се опита да се освободи, но беше невъзможно. Той стискаше ръцете й прекалено силно.

— Пари… Две хиляди евро. Това беше всичко, което имаше.

— Не говоря за парите — изръмжа мъжът. — Парите не ме интересуват.

Притисна ръката си под гърлото й и я прикова към стената. Грабна калъфа с цигулката й с другата си ръка, бързо се наведе, отвори го и вдигна капака.

— Инструмент за просяци — изсумтя и метна цигулката на земята.

Последваха я смачкани партитури: падаха бавно като есенни листа.

— Какво ти даде?

— Нищо. Нищо…

Тя замълча. Мъжът бе изхвърлил лъка и последното й парче колофон и сега държеше единствената й резервна струна. Отдръпна ръката си от гърлото й, но преди Фелисия да побегне, я бутна назад и я удари силно в корема. Дъхът изскочи със свистене от дробовете й. Сълзи от болка, ярост и страх напълниха очите й.

Когато започна да се съвзема, видя, че мъжът е усукал струната в примка. Нахлузи я през главата й и я стегна около врата й.

— Горкото малко загубено момиченце — прошепна в ухото й. — Няма дом. Няма приятели. Няма бъдеще. За последен път — какво ти даде?

— Нищо. Нищо…

Струната започна да се затяга. Фелисия усети собственото си дишане, кратките мускулни действия, които винаги бе приемала за даденост. Лицето на мъжа се уголеми пред очите й. Усмихваше се. Внезапно тя осъзна, че това е резултатът, към който се стреми.

После усмивката му се стопи. Ниско животинско ръмжене изскочи от устата му. Тялото му се свлече към нея, а през стиснатите му зъби бликна струя карминена кръв. Фелисия завъртя глава, за да избегне червения поток, който вече течеше по брадичката му, и задърпа струната. Разхлаби примката и я измъкна през главата си.

Нещо отметна мъжа със сивия костюм настрани. Просякът стоеше пред нея. В дясната си ръка държеше дълъг остър нож, омазан с кръв.

Пусна го и й протегна ръка.

— Ела с мен. Трима от хората му са в една кола зад ъгъла. И няма да чакат дълго.

— Кой си ти? — попита тя задъхано.

На ъгъла се появи кола и започна да завива, но в тясната улица маневрата беше сложна. Облакът се отмести от слънцето. Ярка, заслепяваща светлина обля района. Фелисия чу ядосани гласове на полски и на някакъв друг език.

— Ако останеш тук, ще умреш — настоя просякът. — Също като вуйчо ти. И като майка ти и баща ти. Ела с мен…

Тя се наведе, взе цигулката и лъка и ги набута в калъфа заедно със смачканите партитури. Двамата побягнаха.

Просякът бе паркирал скутера си зад ъгъла. Чисто нова лилава „Веспа“ с лепенка от агенция за коли под наем. Фелисия се качи автоматично, стиснала здраво калъфа, а просякът подкара бързо из тесните улици, за да избяга от колата зад тях.

Не беше лесно. Фелисия завъртя глава назад и видя как колата подскача по паважа — следваше ги упорито. Девойката познаваше района добре. Беше един от любимите й заради неочакваните гледки и вековните сгради, някои останали още от времето на Цезар.

Просякът пое по погрешен път. Тя го знаеше, но той зави, преди да успее да го предупреди. Веспата се закова в задънена улица, оградена с прясно боядисани черни железни парапети. Видяха развалините около Пескария, рибния пазар, който водеше към огромните кръгли основи на театъра на Марцел, нещо като по-малък Колизеум, прерязан от ножа на великан. Нямаше улица, само тясна пътека към колоните и порутените стени.

Затичаха се по тревата през ниската вкаменена гора от прашен гранит и мрамор. Фелисия чуваше зад тях гневни викове на полски. После чу изстрел. Препъна се в някаква срутена колона и силната ръка на просяка я хвана здраво.

Озоваха се в оживеното движение пред театъра. Просякът я повлече сред колите. Видяха пред себе си млад мъж на мотопед. Дългата му черна коса се показваше изпод каската.

Просякът го изрита от седалката, после скочи на мотопеда и изкрещя на Фелисия да се метне зад него.

Нямаше време да мисли. Не искаше да мисли. Зафучаха сред спрелите в задръстването коли, после се понесоха по тротоара към Лунготевере. Движението там беше дори по-лошо.

Фелисия се осмели да се обърне. Трима мъже с пистолети в ръце се промушваха сред колите.

Тя изруга, после започна да се моли. След миг се озоваха край Тибър и затрополиха надолу по стъпалата към реката и широката бетонна пътека до нея.

Само преди два дни се разхождаше тук, потънала в мисли, и се опитваше да разбере къде й е мястото. Още нямаше двадесет години и бе родена в страна, която я бе забравила. Нямаше и родители. А сега бе останала и без вуйчо си, който й се бе притекъл на помощ, когато осиротя. Тя стисна очи и твърдо реши, че няма да позволи на човека, който я бе спасил, а после отвлякъл, да види сълзите й.