Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Когато се случи такова нещо, всичко свършва.

Дори ударът да не прекъсне гръбначния мозък, в района се получава кръвоизлив, кръвоносните съдове се прекъсват и нервните клетки умират от кислороден глад. След смъртта си, по неизвестни причини, невроните изпускат токсична аминокиселина, която убива още неврони. Накрая, ако пострадалият оцелее, около нервите се натрупва съединителна тъкан, като пръст в гроб — съвсем уместно сравнение, защото нервните клетки не се възстановяват. Умрат ли, губиш чувствителност завинаги.

След такъв „инцидент“, както деликатно се изразяват медиците, ако ти се усмихне щастието, невроните, които управляват жизненоважните органи, продължават да функционират. Оцеляваш.

Ако изобщо е щастие.

Понеже някои биха предпочели сърцето им да спре и да ги избави от инфекциите, отоците и гърчовете. Да ги спаси от пристъпите на автономна дисрефлексия, която може да доведе до удар. Да ги избави от зловещата, блуждаеща призрачна болка, която те измъчва също като истинската, но не може да бъде притъпена с аспирин или морфин.

Да не споменаваме коренната промяна в живота им: физиотерапевтите и болногледачите, дихателните апарати, катетрите и пелените за възрастни, зависимостта… и депресията, разбира се.

При тези обстоятелства някои просто се предават и предпочитат смъртта. Самоубийството винаги е решение, макар и не лесно. (Пробвай да се самоубиеш, когато не можеш да движиш дори главата си.)

Други обаче се държат.

— Стига ли ти толкова? — попита младежът с бяла риза и вратовръзка на виненочервени цветчета.

— Не — задъхано отвърна работодателят му. — Искам още.

Райм седеше стегнат с ремъци върху сложен стационарен велосипед в една от стаите за гости на втория етаж на къщата си в западен Сентрал Парк.

— Според мен толкова ти стига — заяви Том, болногледачът му. — Мина повече от час. Кръвното ти се вдигна.

— Все едно изкачвам с колело Матерхорн — задъхано отбеляза Райм. — Като Ланс Армстронг.

— Матерхорн не е в Обиколката на франция. Това е планински връх. Там се катери, не се кара колело.

— Благодаря за ненужните подробности, Том. Не говорех буквално. Колко изминах?

— Трийсет и три километра.

— Хайде още двайсет и девет.

— Не става. Седем.

— Десет — започна да се пазари Райм.

Хубавият младеж примирено вдигна вежди.

— Добре.

Всъщност Райм от самото начало искаше десет километра. Сега вътрешно ликуваше. Обичаше да печели.

Продължи да се упражнява. Велосипедът се задвижваше от мускулите му, но между това и въртенето на педали в обикновените зали за бодибилдинг имаше една огромна разлика. Импулсите, които караха мускулите на краката му да се движат, идваха не от мозъка на Райм, а по електроди от компютър. Устройството бе известно като ергометър, или ФЕС-велосипед. Функционалната електрическа стимулация представляваше компютърна система, която симулира дейността на нервната система, като изпраща електрически импулси до мускулите и ги кара да се съкращават, сякаш мозъкът ги командва.

ФЕС не се използваше много за ежедневни действия като ходене или работа, но имаше голяма полза при терапията на парализирани пациенти.

Райм се беше амбицирал да използва това устройство заради един човек, на когото се възхищаваше — Кристофър Рийв, получил почти същата травма при нещастен случай по време на езда. Благодарение на волята си и адски физически усилия (за изненада на голяма част от медицинската общественост) Рийв бе възстановил движението и чувствителността на някои части от тялото си. След като с години се беше двоумил дали да предприеме една рискована хирургическа операция, Райм предпочете да се подложи на физически режим подобно на Рийв.

Преждевременната смърт на актьора амбицира Райм да вложи още повече енергия в упражненията си и Том го свърза с един от най-големите специалисти по травми на гръбначния мозък на източното крайбрежие — Робърт Шърман. Докторът изработи терапевтична програма, която включваше ергометъра, акватерапия и локомоторен стимулатор — голям робот с механични крака, също управляван от компютър. С негова помощ Райм на практика можеше да ходи.

Терапията даваше резултат. Сърцето и белите дробове на пациента функционираха по-добре. Костната му плътност бе достигнала нормалната за здрав човек. Мускулната му маса се беше увеличила. Райм почти бе възвърнал физическата си форма от времето, когато работеше като главен криминалист в Нюйоркското полицейско управление. Тогава той ежедневно спортуваше, понякога сам извършваше огледи — нещо рядко за капитан — и обикаляше града, за да събира проби от камъни, пръст, бетон и сажди за картотеката си.