Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Затова, след като влезе и заключи вратата, той се изкиска. Томсън Бойд бе загубил способността да се смее преди години. Той обаче бе професионалист и разбираше силата на смеха — умееше да го използва в занаята си. Добронамереното кискане, съчетано с приятелско пожелание и затваряне на мобилен телефон — това би трябвало да я успокои.

Замисълът му май успя. Той надникна иззад дългата редица етажерки и видя девойката, втренчена в екрана. Стискаше и отпускаше юмруци, докато четеше.

Томсън Бойд отново се запромъква.

Изведнъж спря. Момичето стана. Той чу тътренето на стола ѝ по линолеума. Отиваше някъде. Тръгваше ли си? Не. Момичето пусна чешмата и отпи няколко глътки вода. Извади пет-шест книги от полиците и ги натрупа върху масата. След кратка пауза пак се върна при рафтовете и извади още книги. Остави ги шумно върху масата. Накрая се чу скърцане на стол и тя пак седна. Настъпи тишина.

Томсън отново надникна. Момичето седеше на стола и четеше една от десетината натрупани отпред книги.

Стиснал плика с презервативите, бръснача и тиксото в едната ръка и палката в другата, той тръгна към нея.

Приближи се на десетина крачки и затаи дъх.

Още три метра. Дори да скочеше сега, Томсън мигновено можеше да я повали — да я изрита в краката или да я фрасне по главата.

Два метра…

Той спря и безшумно остави плика на една полица. Стисна оръжието си с две ръце. Направи още една крачка и вдигна лакираната дървена палка.

Девойката де беше вглъбила в текста и не подозираше, че на една ръка зад нея стои убиец. Томсън замахна с все сила.

Прас…

От вибрацията при удара ръката го заболя; главата на момичето изкънтя.

Нещо обаче не беше наред. Шумът, усещането. Какво ставаше? Томсън Бойд отскочи назад, когато тялото падна на пода.

И се разпадна.

Торсът на манекена се изтърколи на една страна. Главата — на друга. Томсън се втрещи. Погледна настрани и видя долната част на манекена с голяма рокля с кринолин, част от експозицията на женски костюми от Америка след Гражданската война.

Не…

Девойката някак си бе почувствала опасността. Бе използвала книгите като повод да стане и да вземе манекена. Беше надянала анцуга си върху торса и му бе сложила шапката си.

Но къде се дяна?

Шумът от стъпки му даде отговор. Бягаше към вратата. Той прибра палката в джоба си, извади револвера и тръгна след нея.

Джинива Сетъл бягаше.

Бягаше, за да се спаси. Също като прадядо си Чарлз Сингълтън.

Задъхваше се. Като Чарлз.

За разлика от онова бягство преди 140 години обаче тя не виждаше нищо достойно в своето. Джинива плачеше, викаше за помощ, блъсна се в една стена, одраска гърба и ръката си.

„Ето я, хилавата кучка… Хванете я!“

Асансьорът я плашеше, там щеше да е като в капан. Затова се втурна към аварийното стълбище. Блъсна се с всички сили във вратата и ударът леко я зашемети, причерня ѝ, но продължи да тича. На площадката на четвъртия етаж се опита да отвори вратата, но тя беше секретна и не се отваряше отвън. Трябваше да слезе до първия етаж.

Отново се втурна надолу, задъхваше се. Защо? Какво искаше той от нея?

„Хилавата кучка няма време за момичета като нас…“

Револверът… Това събуди подозренията ѝ. Джинива Сетъл не беше в никоя банда, но нямаше как да учиш в гимназията „Лангстън Хюс“ в центъра на Харлем и да не си виждал револвер. Когато чу характерното изщракване — съвсем различно от изщракването на мобилния телефон — тя се зачуди дали веселото кискане не е само за заблуда. Затова небрежно стана да пийне вода, но през цялото време бе готова да побегне. Надникна зад рафтовете и видя маската. Даде си сметка, че няма как да се промъкне покрай нападателя, ако не привлече цялото му внимание към масата за четене на микрофилми. Затова шумно събра няколко книги, съблече близкия манекен, сложи му анцуга и шапката си и го постави на стола пред екрана. Изчака нападателят да се приближи и тогава се промъкна покрай него към вратата.

„Хванете я, хванете кучката…“

Джинива се спусна на следващата площадка.

Над нея се чуха стъпки. Мили Боже, той я гонеше! Беше я последвал по стълбите и сега бе само на една площадка над нея. Джинива се препъна, стисна ожулената си ръка и побягна по-бързо, но стъпките отгоре се приближаваха.

Когато достигна най-долния етаж, тя прескочи последните четири стъпала. Видя, че вратата е заключена с верига, и дъхът ѝ секна.

Не, не, не… Това със сигурност беше противозаконно, но какво пречеше на служителите от музея да сложат верига против крадци? А може би самият нападател бе заключил вратата, за да осуети бягството на жертвата си? Мрачната бетонна шахта беше като клетка. Но дали веригата наистина пречеше на вратата да се отвори?