Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Благодарение на упражненията Райм получаваше по-малко синини от неподвижното лежане или седене. Червата и пикочният му мехур функционираха по-добре и получаваше по-малко инфекции на уретрата. От началото на програмата бе получил само един пристъп на дисрефлексия. Разбира се, оставаше един въпрос: щяха ли усилените упражнения наистина да го оправят, не само да помогнат за възстановяването на мускулите и костите му? Обикновена проверка на двигателните и сетивните функции веднага би му дала отговор, но за тази цел трябваше да отиде в болницата, а Райм някак си все не намираше време за това.

— Не можеш ли да отделиш един час — питаше Том.

— Един час? Един час? Кое посещение в болница трае само час, Том? И къде ще е тази болница? В Страната на чудесата? В Оз?

Все пак доктор Шърман го склони да се подложи на теста. След половин час Райм и Том трябваше да тръгнат за Нюйоркската болница, за да чуят тежката дума за състоянието му.

В момента обаче Райм не мислеше за това, а за велосипедното състезание, в което участваше сега — а то си беше на Матерхорн, каквото и да разправяше Том. Представяше си, че изпреварва Ланс Армстронг.

Когато свърши, Том го свали от уреда, изкъпа го и му сложи бяла риза и черни панталони. След като го настаниха в инвалидната количка, Райм тръгна към асансьорчето. Слезе в лабораторията на долния етаж, където червенокосата Амелия Сакс маркираше уликите за едно разследване, по което Райм беше консултант.

С единствения си работещ пръст — безименният на лявата ръка — върху контролното устройство Райм закара яркочервената инвалидна количка при сътрудничката си. Тя се наведе и го целуна по устата. Райм силно притисна устните си до нейните. Останаха така за момент; Райм обичаше топлината ѝ, аромата на сапуна ѝ, гъделичкането на косата ѝ върху бузата му.

— Колко измина днес? — поинтересува се тя.

— Вече щях да съм в северен Уестчестър, ако не ме бяха спрели — отвърна Райм и хвърли сърдит поглед на Том.

Болногледачът намигна на Сакс. Той не се впечатляваше от укорите на работодателя си.

Високата, стройна полицайка носеше тъмносиньо костюмче и една от тъмните блузи, които обличаше, откакто я повишиха на детектив. (Един наръчник за полицаи предупреждаваше: „Риза или блуза с контрастиращ на останалото облекло цвят прави гърдите добра мишена.“) Дрехите ѝ бяха удобни и скромни, далеч от онова, което би облякла в годините, преди да постъпи в полицията; известно време Сакс бе работила като манекенка. Сакото ѝ бе леко издуто на хълбока, където носеше служебния си пистолет „Глок“, а панталоните ѝ бяха мъжки; имаше нужда от заден джоб — единственото удобно място за забранения, но полезен автоматичен нож. И както винаги, носеше скромни обувки с меки подметки. При всяка крачка артритът ѝ причиняваше болка.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— За болницата ли? О, не е нужно да идваш. По-добре остани да опишеш доказателствата.

— Почти съм готова. Пък и не става въпрос дали трябва. Искам да дойда.

— Цирк — измърмори Райм. — Ще бъде същински цирк. Знаех си.

Погледна с укор Том, но болногледачът гледаше в друга посока.

На външната врата се позвъни. Том излезе в коридора и след миг се върна с Лон Селито.

— Здравейте, всички.

Дебелият лейтенант, с вечно намачкан костюм, весело кимна за поздрав. Райм се почуди на какво се дължи това добро настроение. Дали на някой успешен арест или на новия полицейски бюджет? А може би беше свалил няколко килограма. Детективът бе в постоянна депресия заради теглото си и редовно се оплакваше от това. Предвид състоянието си, Линкълн Райм не понасяше някой да се тюхка за такива дребни физически несъвършенства като твърде много тлъстини или твърде малко коса.

Днес обаче ентусиазмът на детектива явно бе свързан с работата. Той размаха няколко документа:

— Потвърдиха присъдата.

— Аха, случаят с обувките?

— Да.

Това, разбира се, зарадва Райм, макар че не го изненада. Защо да го изненадва? Той бе събрал неопровержими доказателства срещу убиеца; нямаше как присъдата да бъде отменена.

Случаят беше интересен: двама балкански дипломати бяха убити на остров Рузвелт — жилищен район насред Ийст Ривър — и обувките им бяха откраднати. Както често се случваше при трудни разследвания, полицията нае Райм като консултант.

Амелия Сакс извърши огледа и уликите бяха анализирани. Резултатите обаче не водеха никъде и полицията заключи, че убийствата са свързани по някакъв начин с централноевропейската политика. Случаят остана отворен известно време, докато детективите получиха известие от ФБР за изоставено куфарче на летище „Кенеди“. В него имало статии за глобалната система за позициониране, двайсетина електронни платки и дясна мъжка обувка. Токът бил кух, в дупката имало компютърен чип. Райм се почуди дали обувката не е била на някой от убитите на острова и наистина се оказа така. Други предмети в куфарчето също имаха връзка с убийството.