Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— На шестнайсет, за бога! Хайде, Линк.

Райм въздъхна. Накрая склони:

— Ох, добре. Ще се заема.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Всички ме смятат за сприхав — изсумтя паралитикът. — За костелив орех; ето ти още едно клише, Лон. Просто изтъкнах, че трябва да имаме приоритети. Но съм съгласен с теб. Този случай е най-важният.

— Нали не смяташ да отложиш посещението в болницата заради вродената си услужливост? — осведоми се болногледачът.

— Разбира се, че не смятах. Дори не се бях замислил за това. Но сега, като спомена, мисля, че трябва да го отложим. Добра идея, Том.

— Идеята не е моя; не ми приписвай чужда вина.

„Така е“ — помисли си Райм, но възрази възмутено:

— Аз ли съм виновен? Звучиш, сякаш аз изнасилвам ученички.

— Знаеш какво имам предвид. Можем да направим изследванията и да се върнем, преди Амелия да е извършила огледа.

— В болницата може да има опашка. Защо изобщо казвам „може“? В болниците винаги има опашки.

— Ще се обадя на доктор Шърман да насроча друг час — предложи Сакс.

— Да, да, отмени го, но не насрочвай друг. Не се знае колко време ще ни отнеме. Може да си имаме работа с рецидивист. Кой знае какво ще излезе?

— Ще насроча друг час — заяви Сакс.

— Нека да е след две-три седмици.

— Ще проверя кога има възможност.

Линкълн Райм обаче бе не по-малко упорит от партньорката си:

— Да го обсъдим по-късно. Сега трябва да заловим този изнасилвач. Кой знае какво е намислил? Вероятно избира следващата си жертва. Том, извикай Мел Купър. Да действаме. Всяка минута работи за престъпника. Е, как е това клише, Лон? Можеш да го включиш в колекцията си.

Инстинкт.

Уличните ченгета — патрулиращите полицаи — развиват някакво шесто чувство, чрез което усещат кой е въоръжен. Ветераните ще ви кажат, че личи по особеното поведение на заподозрения — породено не толкова от тежестта на самия пистолет, колкото от бремето, че го притежаваш. От силата, която ти дава.

От риска да те хванат. Незаконното притежаване на оръжие в Ню Йорк автоматично води в затвора. Ако те пипнат, отиваш зад решетките. Съвсем просто.

Амелия Сакс не знаеше как стана, но изведнъж разбра, че човекът, облегнат на сградата срещу Музея за афроамериканска история и култура, е въоръжен. Стоеше със скръстени ръце, пушеше и зяпаше жълтата найлонова лента, мигащите светлини и полицаите.

Когато пристигна на местопрестъплението, насреща ѝ се приближи русокос момък с униформа, толкова млад, че нямаше как да не е новобранец.

— Здравейте — поздрави я той. — Аз пристигнах първи и…

Сакс се усмихна и прошепна:

— Не ме зяпай, наблюдавай внимателно онази купчина боклук.

Новобранецът примигна изненадано:

— Моля?

— Гледай боклука — повтори по-рязко тя. — Не мен.

— Извинявайте, детектив — измърмори младежът, който бе подстриган късо и имаше фланелка с надпис „Р. Пуласки“.

Сакс посочи боклука:

— Свий рамене.

Той сви рамене.

— Ела с мен. Продължавай да гледаш натам.

— Да, няма…

— Усмихни се.

— Ама…

— Колко полицаи са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Не знам. Колко?

— И аз не знам. Това не е виц, но се засмей, сякаш съм ти казала нещо адски смешно.

Той се изсмя. Малко нервно, но звучеше убедително.

— Продължавай да го гледаш.

— Боклука ли?

Сакс разкопча якето си.

— Сега ставаме сериозни. Видели сме нещо подозрително в боклука.

— Защо…

— Гледай напред!

— Добре, де. Сериозен съм. Гледам боклука.

— Хубаво.

Въоръженият мъж още стоеше до стената. Беше около четирийсетте, як, с къса коса. Сакс видя издутина на хълбока му и прецени, че е дълго оръжие, вероятно револвер, забеляза и издутината, където би трябвало да е барабанът.

— Слушай какво е положението — прошепна тя на новобранеца. — Човекът отдясно. Въоръжен е.

За щастие, младокът — с щръкнала момчешка косица с цвят на карамел — продължи да гледа към боклука.

— Извършителят ли е? Той ли е нашият човек?

— Не знам. Не ме интересува. Знам само, че е въоръжен.

— Какво ще правим?

— Продължавай напред. Ще минем покрай него, без да отместваме очи от боклука. Ще решим, че няма нищо интересно. Ще се обърнем и ще тръгнем пак към местопрестъплението. Ще се забавиш и ще попиташ дали искам кафе. Ще ти отговоря, че искам. Тогава ще го заобиколиш отдясно. Той ще продължи да ме наблюдава.

— Защо вас?

Детска наивност.

— Просто ще гледа мен. Ти ще се върнеш и ще се приближиш към него. Издай някакъв звук, изкашляй се или нещо такова. Той ще се обърне. Тогава аз ще го изненадам отзад.