Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Знае ли се къде е отишъл? — попита Селито.

— Не, сър.

Детективът погледна улицата:

— Ти ли загради?

— Да, сър.

— Сложил си лентата прекалено близо. Разшири района с петнайсет метра. Журналистите са като пиявици. Запомнѝ го добре.

— Слушам, детективе.

„Няма значение. Вече знаеш.“

Младокът се отдалечи и започна да разширява отцепения район.

— Къде е момичето? — поинтересува се Сакс.

Сержантът, латиноамериканец с гъста, прошарена коса, отговори:

— Откараха я с приятелката ѝ в Северния централен участък. Ще се обадят на родителите им. — Многобройните му златни медали проблеснаха на слънцето. — След като се свържат с тях, някой ще заведе момичетата у капитан Райм. — Той се засмя. — Голяма умница. Знаете ли какво направила?

— Какво?

— Усетила неприятности и сложила анцуга и шапката си на един манекен. Негодникът нападнал чучелото и така ѝ дал време да се измъкне.

Сакс се засмя:

— Хитро. И е само на шестнайсет?

— Започвай с огледа — нареди Селито. — Ще проверя как върви търсенето на очевидци.

Отдалечи се към групичка полицаи — един униформен и двама цивилни — и ги изпрати към близките магазини и кантори да разпитат. Определи специален отряд да се заеме с десетината улични търговци, някои от които продаваха понички и кафе, други вече приготвяха хотдози, соленки, дюнери и фалафели.

Чу се клаксон и Сакс се обърна. Подвижната лаборатория идваше от Главното управление по криминалистика в Куинс.

— Здравей, детективке — каза шофьорът, докато слизаше.

Тя кимна за поздрав на него и партньора му. Познаваше двамата младежи от предишни разследвания. Сакс свали якето и кобура си и облече бял гащеризон, който свеждаше до минимум замърсяването на уликите. После пак препаса колана с пистолета си, като се сети за постоянното предупреждение на Райм: Търси добре, но си пази гърба.

— Ще ми помогнете ли с багажа? — попита тя и вдигна един от металните куфари с основната екипировка за събиране и съхранение на улики.

— Разбира се.

Единият техник вдигна други два куфара.

Сакс извади слушалка и я включи в радиостанцията си точно когато Рей Пуласки се връщаше; бе изпълнил задачата да избута репортерите още няколко метра назад. Заведе Сакс и техниците в сградата. Слязоха от асансьора на петия етаж и влязоха през двойната врата с надпис зала „Букър Т. Уошингтън“.

— Тук е.

Сакс и техниците отвориха куфарчетата и започнаха да вадят инвентара.

— Почти съм сигурен, че е влязъл през тази врата — продължи Пуласки. — Единственият друг изход е аварийният, а оттам не може да се влезе. Значи, той влиза оттук, напада момичето, а то избягва през аварийния.

— Кой ти отключи тази врата? — попита Сакс.

— Главният библиотекар, Дон Бари.

— Влезе ли с теб?

— Не.

— Къде е този Бари?

— В кабинета си на третия етаж. Помислих си да не е вътрешна работа, нали се сещате, затова го накарах да направи списък на всички служители в сградата и къде са били по време на нападението.

— Браво.

Сакс смяташе да направи същото.

— Той обеща, че веднага ще се заеме и ще ни донесе списъка, щом стане готов.

— Добре, разкажи ми сега какво видя вътре.

— Тя е била в отделението за четене на микрофилми. Зад ъгъла вдясно. Лесно ще го намерите.

Пуласки посочи към дъното на голямата зала, пълна с етажерки. Между тях се виждаха манекени с облекла от миналия век, картини, шкафове със стари накити, чанти, обувки, аксесоари — типичните прашни музейни експонати, които разсеяно разглеждаш, докато се чудиш в кой ресторант да обядваш, след като се наситиш на култура.

— Каква охранителна система имат? — попита Сакс и заоглежда тавана за камери.

— Никаква. Няма камери. Няма пазачи, няма регистър за посетителите. Просто си влизаш.

— Никога не е лесно, нали?

— Не, госпо… Не, детектив.

Тя си помисли да му каже, че може да я нарича „госпожо“, че не е като „момиче“, но не ѝ се обясняваше разликата.

— Един въпрос. Затвори ли аварийния изход долу?

— Не, оставих го, както си беше. Отворен.

— Значи местопрестъплението може да е горещо.

— Горещо ли?

— Извършителят може да се е върнал.

— Аз…

— Не си сбъркал, Пуласки. Просто искам да знам.

— Ами, да, може и да се е върнал.

— Добре, стой тук. Искам да се ослушваш.

— За какво?

— Ами, например дали престъпникът ще стреля по мен. По-добре ще е да чуеш преди това стъпките и изщракването на оръжието му.

— Ясно, да ви пазя гърба.