Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Няма отпечатъци, но е носил гумени ръкавици.

— А, хубаво. По две причини — надуто заяви Райм; сега я изпитваше.

„Две ли?“ — зачуди се тя. Едната веднага ѝ хрумна — ако намереха ръкавиците, можеха да вземат отпечатъци от вътрешната страна (нещо, което престъпниците често забравят). Но коя беше втората?

Сакс го попита.

— Очевидно е. Щом си дава труд да носи ръкавици, значи има досие. Когато най-накрая намерим отпечатък, ще го пипнем в АСИПО.

Автоматизираните системи за идентифициране на пръстови отпечатъци към щатската полиция и ФБР бяха компютърни картотеки, които за броени минути откриват съответствия на отпечатъци с вече картотекирани престъпници и спестяват дни, дори седмици спрямо стария начин за ръчна проверка.

— Така е — измърмори Сакс, смутена, че не се е досетила.

— Какво друго те кара да оцениш положението като „добро“?

— Снощи са ваксали пода.

— Нападението е извършено рано сутринта. Така ще събереш добри проби от отпечатъците на обувките му.

— Да, тук виждам няколко доста ясни.

Сакс коленичи и засне един отпечатък с ясни следи от грайферите. Беше сигурна, че е негов; ясно се виждаше откъде се е приближил към масата на Джинива, спрял е, за да хване по-удобно палката, а после е подгонил момичето към изхода. Тя направи сравнение и със следите от единствения друг мъж, който бе влизал в залата тази сутрин, Рей Пуласки; лъснатите му до блясък униформени обувки оставяха съвсем други отпечатъци.

Сакс разказа как момичето използвало манекена, за да отвлече вниманието на убиеца и да избяга. Райм се изкиска, развеселен от тази находчивост. Сакс добави:

— Ударил я е… имам предвид манекена… доста силно. С тъп предмет. Толкова силно, че е счупил пластмасовата глава през плетената шапка. Сигурно е побеснял, че го е измамила. Разбил е и екрана на устройството за микрофилми.

— Тъп предмет — повтори Райм. — Можеш ли да вземеш отпечатък?

Като началник на отдела по криминалистика преди нещастния случай Райм бе изработил няколко картотеки за улеснение при анализа на улики и отпечатъци. Архивът с тъпите предмети съдържаше стотици снимки на отпечатъци от удар върху човешка плът и различни твърди повърхности, класифицирани според предмета — от автомобилна щанга до човешки кости и лед. След като внимателно огледа манекена и екрана, Сакс докладва:

— Не, Райм. Не виждам отпечатъци. Шапката, която Джинива е сложила на манекена…

— Коя Джинива?

— Момичето.

— Аха. Продължавай.

Сакс за момент се подразни — както обикновено — че той не прояви ни най-малък интерес към момичето или душевното състояние на бедното дете. Това негово дистанциране от жертвите и вглъбяването му само в уликите често я тревожеха. Райм твърдеше, че така трябвало да постъпва добрият криминалист. Нали не искаме пилотите да се наслаждават на красивите залези или да се стряскат от гръмотевични бури? Тя го разбираше, но за Амелия Сакс жертвите бяха човешки същества; престъпленията не бяха любопитни феномени, а ужасяващи злодеяния. Особено когато жертвата е шестнайсетгодишно момиче.

— Плетената шапка е разсеяла силата на удара. Екранът също е на парченца.

— Донеси няколко парчета. Все ще има някакви следи.

— Разбира се.

В слушалката се чуха някакви гласове от стаята на Райм.

— Свършвай и идвай бързо, Сакс — гласът му звучеше странно, тревожно.

— Почти съм готова. Ще огледам и аварийния изход… Райм, какво става там?

Мълчание. Когато заговори, той звучеше още по-разтревожено.

— Трябва да затварям, Сакс. Имам гости.

— Кой?

Връзката прекъсна.

Жената в бяло, професионалистката, се скри от поглед.

Томсън Бойд обаче не се интересуваше от нея. На двайсет метра под наблюдателницата му някакво ченге се приближи до неколцина очевидци. Полицаят бе на средна възраст, дебел и с безбожно измачкан костюм. Томсън познаваше и този тип ченгета. Сигурно не се отличаваше с голям интелект, но бе упорит като булдог, на какъвто приличаше. Нищо не беше в състояние да го спре, докато не разнищи случая.

Когато дебелакът кимна за поздрав на друг мъж, който излезе от музея — чернокож с кафяв костюм — Томсън се отдръпна от прозореца и бързо слезе по стълбите. Спря на първия етаж и прегледа револвера, за да се увери, че нищо не се е набутало в барабана или цевта. Почуди се дали този шум — от отваряне и затваряне на барабана — не е събудил подозренията на момичето в библиотеката.