Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Тук не… — започна Райм.

— … се пуши — завърши Том, който в този момент влезе.

Болногледачът взе цигарите от Лакиша и ги пъхна в чантичката ѝ. Усмихна се непринудено:

— Нещо безалкохолно?

— Имаш ли кафе? — попита Лакиша.

— Да, има.

Том погледна Дженифър Робинсън и Райм, които поклатиха глави.

— Обичам силно — обяви дебеланката.

— Така ли? Аз също. — Том се обърна към Джинива: — А за теб?

Момичето отказа.

Райм погледна бутилката уиски на близката полица. Том забеляза и се засмя, след това излезе. За ужас на Райм полицай Робинсън каза:

— Трябва да тръгвам, сър.

— А, така ли? Няма ли да останеш още малко?

— Не мога, сър, но ако ви потрябва още нещо, обадете ми се.

„Да, трябва ми бавачка.“

Ако вярваше в провидението, Райм би видял пръста му тук: беше поел случая, за да пропусне изследванията в болницата, и сега съдбата го наказваше да прекара половин, час в компанията на тези две ученички. Общуването с деца не беше в стихията му.

— Довиждане, капитане.

Робинсън излезе.

— Да — измърмори той.

Том се върна след малко с две чаши и кафеварка на поднос. Наля кафе на Лакиша и подаде на Джинива втората чаша, в която, както подуши Райм, имаше топъл шоколад.

— Реших все пак да те почерпя с нещо — рече болногледачът. — Ако не ти се пие, остави го.

— Не, добре е. Благодаря.

Джинива се втренчи в повърхността на горещата течност. Отпи една глътка, после друга, остави чашата и сведе очи. Замислено вдигна чашата и отпи още няколко пъти.

— Добре ли си? — попита Райм.

Джинива кимна.

— Аз също — добави Лакиша.

— И теб ли нападна? — попита Райм.

— Не, духна, преди да го скиваме. — Лакиша го огледа от глава до пети. — Ти да не си като оня, дето си счупи врата?

Отпи глътка кафе, сложи още захар и пак засърба.

— Да, като него съм.

— И нищо ли не можеш да си мръднеш?

— Почти.

— Мамка му.

— Киш — прошепна Джинива. — Не говори така.

— Че к’во съм казала? Просто „мамка му“.

Отново настъпи мълчание. От идването им бяха минали само осем минути. Струваха му се цяла вечност. Какво да прави? Да изпрати Том за „Не се сърди, човече“?

Разбира се, трябваше да ги разпита, но на Райм никак не му се щеше да го прави сам. Той не умееше да разпитва. Докато работеше, го бе правил десетина пъти и никога не му се беше удавало да извлече от заподозрения сензационни самопризнания. Сакс бе друга работа. Тя често предупреждаваше новобранците, че една погрешна дума може да провали цялото разследване. Наричаше го „замърсяване на мислите“ подобно на термина „замърсяване на уликите“, използван от Райм.

— Можеш ли да щъкаш с тая количка? — попита Лакиша.

— Шт! — смъмри я Джинива.

— Само питам.

— Недей повече.

— К’во лошо има да попитам?

Лакиша се беше поокопитила. Явно бе доста отракана. Отначало се държи нервно, за да създаде впечатление, че е наивна, уязвима, че можеш да я заблудиш, но всъщност през цялото време те изучава. Щом прецени ситуацията, вече решава как да действа.

Всъщност Райм бе доволен, че има за какво да приказват. Разказа за компютъра, за системата за контрол на условията в стаята и как управлява количката с единствения си работещ пръст.

— Един пръст? — удиви се Лакиша и погледна един от оранжевите си нокти. — Само т’ва ли можеш да си движиш?

— Да. Също главата и раменете.

— Господин Райм — намеси се Джинива, като погледна очукания часовник на тънката си китка, — какво ще стане с контролните ми? Първото е след два часа. Колко ще ни държите?

— Училище ли? — изненада се Райм. — Днес можеш да си останеш вкъщи. След тази случка си извинена.

— Ама аз не искам да се прибирам. Трябва да направя тези тестове.

— Ехо, момиче, я не се натягай. Човекът ти казва, че можеш да се чупиш, ’що се дърпаш? Хайде. Зарежи тия уроци.

Джинива се втренчи в очите на приятелката си:

— Ти също ще си направиш тестовете. Не се измъквай.

— Че кой се измъква? Човекът казва, че сме извинени.

Телефонът на Райм иззвъня и това прекъсване го зарадва.

— Команда, вдигни телефона — каза той в микрофона на контролното устройство.

— Мамка му — възкликна Лакиша и вдигна вежди. — Я го ски’й, Джен. И аз искам такова.

Джинива се намръщи и прошепна нещо на приятелката си, която завъртя очите си и мълчаливо отпи глътка кафе.

— Райм — чу се гласът на Амелия.

— Те са тук, Сакс — жално обяви Райм. — Джинива и приятелката ѝ. Надявам се, че ще можеш…

— Райм — повтори тя; по тона ѝ личеше, че нещо не е наред.