Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Дали пък няма грешка? — обърна се Джинива към Сакс.

— Каква грешка?

— За доктор Бари.

— Съжалявам, не. Мъртъв е.

Момичето седеше неподвижно. Райм чувстваше тъгата му.

Също и гняв. Очите ѝ пламтяха. Джинива погледна часовника си и отбеляза:

— За тестовете…

— Ами, да започваме с въпросите, пък после ще видим. Сакс?

След като подредиха и описаха уликите, Сакс седна до Райм и заразпитва момичетата. Джинива обясни, че четяла статия от старо списание, когато някой влязъл в залата. Чула колебливи стъпки. После смях. Мъжки глас казал довиждане на някого, след това се чуло изщракване от затваряне на мобилен телефон.

Момичето присви очи и отбеляза:

— Като стана дума за телефона, можете да се обадите във всички телефонни компании в града и да проверите кой е говорил в този момент.

Райм се засмя:

— Добра идея. Само че във всеки момент в Манхатън се провеждат по около петдесет хиляди телефонни разговора. Освен това се съмнявам, че наистина е говорил по телефона.

— Преструвал ли се е? Откъде знаеш? — попита Лакиша и скришом лапна две дъвки.

— Не знам. Само предполагам. Направил го е, за да притъпи подозрителността на Джинива. Ние често не обръщаме внимание на хората, когато говорят по мобилните си телефони. Рядко очакваме някаква опасност от тях.

Джинива кимна:

— Да. Когато влезе, малко се уплаших, но когато го чух да говори по телефона… е, помислих си, че не е прилично да го прави в библиотеката, но вече не се страхувах.

— Какво стана след това? — попита Сакс.

Джинива обясни как чула второто изщракване — помислила си, че е от револвер — и видяла маскирания нападател. След това разказа как сложила манекена на мястото си и му облякла дрехата си.

— Хитро — гордо заяви Лакиша. — Голяма умница е моята сестрица.

„Така си е“ — помисли си Райм.

— Скрих се между етажерките, докато той се приближи до апарата за микрофилми, после побягнах към аварийния изход.

— Не успя ли да го огледаш?

— Не.

— Какъв цвят беше маската?

— Тъмна. Не знам точно.

— А дрехите му?

— Не видях добре. Поне не си спомням. Много ме беше страх.

— Не се съмнявам. Когато се криеше между книгите, не го ли наблюдаваше? За да знаеш накъде да бягаш.

Джинива се намръщи, замисли се за момент, после отвърна:

— Да, така е, гледах. Бях забравила. Надничах между рафтовете, за да мога да побягна, когато той се приближи до стола ми.

— Значи може би си видяла нещо от облеклото му.

— Ами, май да. Струва ми се, че имаше кафяви обувки. Да, кафяви. Светлокафяви, не тъмни.

— Браво. Ами панталоните му?

— Тъмни, почти съм сигурна. Но само толкова видях, само долната част на крачолите му.

— Имаше ли някаква миризма?

— Не… Чакайте. Май подуших нещо. Да, миришеше на хубаво. На цветя.

— И после?

— Приближи се до стола и чух трясък, после някакво тропане. Нещо се счупи.

— Екранът за микрофилми — поясни Сакс. — Разбил го е.

— Плюх си на петите. Към аварийния изход. Изтичах надолу по стълбите, изскочих на улицата и двете с Киш побягнахме. Обаче си помислих, че той може да нападне още някого. Затова се обърнах и… — погледна Пуласки — … видях вас.

— Ти видя ли нещо? — обърна се Сакс към Лакиша.

— Не. Просто се шматках. Изведнъж Джен изскача, бяга като луда, нали се сещаш. Нищо не съм скивала.

Райм погледна Селито и попита:

— Убил е Бари, защото беше свидетел. Какво е видял той?

— Каза, че не е видял нищо. Даде ми списък на белите служители на музея, в случай че е бил някой от тях. Двама са били на работа, но са чисти. Единият отишъл да заведе дъщеричката си на училище, а другият е бил в приемната с други хора.

— Значи е случаен подтик — измърмори Сакс. — Престъпникът вижда, че Джинива влиза и тръгва след нея.

— В музей? — възрази Райм. — Странен избор.

Селито се обърна към момичетата:

— Видяхте ли някой да ви следи на отиване?

— Отидохме с метрото, беше голяма тарапана. Не видях нищо особено. Ти?

Джинива поклати глава.

— Ами в последно време? Някой да ви е досаждал? Да ви е заплашвал?

Никоя от двете не се сети за някого, който би могъл да представлява заплаха.

— На мен не ми се лепят много — смутено призна Джи нива. — Не ставам за плячка. Не съм барната.

— Барната?

— Иска да каже парче — преведе Лакиша, сякаш беше по-разбираемо; намръщи се и погледна приятелката си — Не се втелявай, момиче. Не приказвай така за себе си.

Сакс забеляза, че Райм се мръщи.

— Какво има?