Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Какво има?

— Местопрестъплението беше горещо.

— Там ли е бил?

— Да. Не е избягал. Или се е върнал.

— Добре ли си?

— Да. Не нападна мен.

— Какво стана?

— Промъкна се до сградата, от една уличка. Четири изстрела. Рани случаен минувач… И уби свидетел. Казва се Бари. Главният библиотекар. С три куршума в сърцето. Почина на място.

— Сигурна ли си, че убиецът е същият човек?

— Да. Отпечатъците от обувките са същите. Дон тъкмо разпитвал свидетеля. Бил до него.

— Видял ли е извършителя?

— Не. Никой не го е видял. Криел се зад един контейнер. Двама униформени се погрижиха за ранената. Загуби много кръв. Извършителят се скрил в тълпата. Просто изчезнал.

— Някой зае ли се с подробностите?

Имаше предвид да уведомят роднините на загиналия. „Подробности“.

— Дон опита да се обади, но имаше някакъв проблем с телефона. Един сержант проведе разговора.

— Добре, Сакс, обади се пак да ми кажеш какво си открила… Команда, край.

Райм вдигна очи; двете момичета го гледаха втренчено.

— Излиза, че нападателят не е избягал — обясни той. — Или се е върнал. Убил е главния библиотекар и…

— Доктор Бари ли? — възкликна Джинива и се вцепени.

— Да.

— Мамка му! — прошепна Лакиша; затвори очи и потрепери.

Джинива стисна устни и сведе поглед. Остави чашата с какаото на масата.

— Не, не…

— Съжалявам — измънка Райм. — Приятели ли бяхте?

Тя поклати глава:

— Не точно. Той просто ми помагаше за статията. — Джинива се наведе напред. — Но вече няма значение дали сме били приятели или не. Мъртъв е — прошепна гневно. — Защо? Защо го е направил?

— Предполагам, защото беше свидетел. Можеше да разпознае нападателя ти.

— Значи господин Бари е мъртъв заради мен?

Райм побърза да я утеши. Как би могло да е заради нея? Та тя не беше виновна, че са я нападнали. Просто Бари имаше лош късмет. Озовал се е на лошо място в неподходящ момент.

Успокоенията му обаче нямаха ефект. Момичето посърна, очите му загубиха блясъка си. Райм не знаеше какво да прави. Не стига, че трябваше да търпи двете хлапачки, ами се налагаше и да ги утешава, да ги разсее, за да не мислят за трагедията. Той се приближи с количката и мобилизира цялото си търпение, за да си бъбри с тях.

След двайсет минути, които му се сториха цяла вечност, Сакс и Селито дойдоха заедно с един млад, русокос полицай на име Пуласки.

Селито обясни, че е взел младока да занесе събраните улики у Райм и да помага в разследването. Новобранецът изглеждаше страшно надъхан. Явно го бяха предупредили за недъга на криминалиста, защото се държеше, сякаш количката не му прави впечатление. Райм мразеше тези преструвки. Сто пъти предпочиташе безочливото поведение на Лакиша.

Просто „мамка му“.

Двамата детективи поздравиха момичетата. Пуласки ги погледна с огромна симпатия и с детинска загриженост попита как са. Райм забеляза очукана сватбена халка и предположи, че става дума за брак още от ученическите години; само човек, който има собствени деца, би могъл да се държи така.

— Скапана работа — отговори Лакиша. — Шибан… Ня’къв задник напада най-добрата ми приятелка. Как очакваш да се чувствам?

Джинива отвърна, че е добре.

— Разбрах, че живееш с твой близък — отбеляза Сакс.

— С чичо ми. Живее у нас, докато нашите се върнат от Лондон.

Райм погледна Лон Селито. Нещо не беше наред. За два часа дебелакът се беше променил до неузнаваемост. От веселото му настроение нямаше и следа. В очите му се четеше тревога и постоянно мърдаше нервно. Непрестанно потъркваше бузата си. Мястото се беше зачервило.

— Да не те е лизнало някое олово? — попита Райм, като си спомни, че Селито е стоял до библиотекаря в момента на убийството. Може би куршум или камъче, хвръкнало от рикошета, го беше одраскало.

— Какво? — Селито осъзна, че търка бузата си и свали ръката си; прошепна така, че да не чуят момичетата: — Бях много близо до жертвата. Малко кръв ме опръска. Това е. Нищо сериозно.

След малко обаче пак започна да търка бузата си.

Това напомни на Райм за Сакс, която имаше навик да разчесва главата си до кръв и да чопли пръстите си. Тикът бе свързан по някакъв начин с характера ѝ, с амбицията ѝ, със скритата злоба, която кипи във всеки полицай. Ченгетата се самонаказват по безброй начини. Пораженията варират от дребни ранички като при Сакс до разрушаване на семейства и могат да завършат с куршум от собствения ти служебен пистолет. Лон Селито обаче не беше проявявал такава склонност.