Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Добре, ясно… Ами, такова, да извадя ли пистолета?

— Не. Искам само да види, че си зад него.

— Ами ако извади оръжие?

— Тогава ще извадиш пистолета си.

— Ами ако започне да стреля?

— Не вярвам да го направи.

— Ами ако все пак стреля?

— Тогава и ти ще стреляш. Как се казваш?

— Рейнолд. Рей.

— От колко време си на щат?

— Три седмици.

— Ще се справиш. Да действаме.

Те се приближиха до боклука, огледаха го загрижено. После решиха, че няма нищо опасно и тръгнаха назад. Пуласки изведнъж спря:

— Искате ли кафе, детектив?

Пресилено — никога нямаше да издържи изпит за актьори — но при тези обстоятелства звучеше убедително.

— Да, благодаря.

Той тръгна назад, но пак спря.

— Какво да бъде?

— Ами, със захар.

— Колко бучки?

„Мили Боже…“

— Една.

— Ясно. Хей, ами кифла?

„Добре, спокойно“ — каза му тя с поглед.

— Не, само кафе.

Сакс тръгна към музея; усещаше погледа на мустакатия тип върху червената си коса, вързана на опашка. Той огледа гърдите, задника ѝ.

„Защо вас?“

„Просто ще гледа мен.“

Сакс продължи към музея. Погледна един прозорец от другата страна на улицата, за да провери непознатия в отражението. Когато пушачът се обърна към Пуласки, тя се извъртя рязко и дръпна якето си, за да може бързо да извади пистолета.

— Господине — рече спокойно. — Моля, дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Прави, каквото ти казва момичето — добави Пуласки, който стоеше от другата страна, готов да извади оръжието си.

Мустакатият погледна Сакс:

— Добър номер.

— Само не мърдайте. Носите ли оръжие?

— Да, при това доста по-тежко от служебния ми патлак в Трийсет и пети.

Числото означаваше номер на участък. Значи, бивш полицай.

Може би.

— Охрана ли сте?

— Да.

— Да видя разрешителното ви. Подайте го с лявата ръка, моля. Не движете дясната.

Той извади портфейла си и ѝ го подаде. Разрешителното за оръжие и служебната му карта бяха редовни. Все пак Сакс се обади в управлението и провери. Всичко беше наред.

— Благодаря — каза тя и му върна документите.

— Няма нищо, детектив. Както гледам, предстои ви оглед.

Мустакатият кимна към полицейските коли пред музея.

— Ще видим — небрежно отвърна тя.

Охранителят прибра портфейла си и добави:

— Двайсет години бях патрул. Пенсионирах се по болест и започнах да откачам. — Кимна към сградата зад гърба си. — Има още неколцина въоръжени. Това е най-големият бижутериен склад в града, филиал на Американската бижутерийна борса в Диамантения район. Всеки ден оттук минават скъпоценности за по два милиона долара от Амстердам и Йерусалим.

Тя погледна сградата. Не изглеждаше много внушително, обикновена търговска постройка.

Охранителят се засмя:

— Мислех, че ще е фасулска работа, ама се бъхтя, сякаш съм още в управлението. Е, късмет с огледа. — Обърна се към новобранеца и кимна към Сакс: — Хей, момче. Когато си на работа, няма да ѝ викаш „момиче“ пред хората. Тя е „детектив“.

Младокът го изгледа смутено, но явно разбра урока — самата Сакс смяташе да му направи забележка, когато се отдалечат.

— Извинявайте — измънка Пуласки.

— Няма значение. Вече знаеш.

Няма значение. Вече знаеш. Това можеше да стане девизът на полицейското обучение навсякъде по света.

Обърнаха се.

— Хей, момко — извика след тях охранителят.

Пуласки се обърна.

— Забра̀ви кафето.

На входа на музея Лон Селито оглеждаше улицата и разговаряше с един сержант. Дебелият детектив погледна значката на новобранеца:

— Пуласки, ти ли беше първи на местопрестъплението?

— Да, сър.

— Какво е положението?

Хлапето се изкашля и посочи една уличка:

— Стоях отсреща, приблизително на онова място, рутинна обиколка. Около осем и половина жертвата, афроамериканка, шестнайсетгодишна, дойде при мен и докладва…

— Можеш да разкажеш със собствени думи — прекъсна го Сакс.

— Да. Добре. Та, стоях там и момичето идва, много разтревожено. Казва се Джинива Сетъл, гимназистка е. Събира материали за някаква курсова работа. Била на петия етаж… — Пуласки посочи музея. — Някакъв тип я нападнал. Бял, среден на ръст, носел маска за ски. Искал да я изнасили.

— Защо реши така? — намеси се Селито.

— Забравил е плика си горе.

— Отвори ли го? — намръщи се Сакс.

— С молив. Не съм го пипал.

— Добре, давай нататък.

— Момичето се измъкнало, слязло по аварийната стълба и избягало на улицата. Той я последвал, но духнал в другата посока.