Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Както се пееше в една песен.

Една от любимите ѝ.

Със зачервени очи, неспокойна, жената отново се настани в безвкусното лилаво плюшено кресло по средата на дневната. Въпреки че стискаше преждата, не започна ритмичните, успокояващи я, толкова познати движения с червените куки. Допря една кърпичка до устата си. Погледна я — нежният ленен плат стана на червени петна. Ноктите ѝ бяха лакирани в същия цвят.

Сетне — тап, тап — изплете пет реда. Изкашля се няколко пъти и притисна страната си под дясната гърда, като присви очи от болка. Усети вкус на кръв. Солен, горчив, металически вкус.

— Ако кърви толкова, дали да не отидем в болницата? — попита Сам, като се намръщи загрижено. — Изглежда по-зле.

Габриела се изсмя кратко:

— Идеята не е много добра. Даниел не ви ли каза какво се случи следобед?

— О, да. Не се замислих за това.

— Ще издържа, докато си върна Сара. После ще се погрижа за всичко останало. В затворническата болница най-вероятно — добави, като се усмихна цинично.

Отново огледа апартамента. Преди два часа, когато дойдоха с Даниел, беше прекадено загрижена, за да забележи каквото и да било. Освен че бе пълен със стари мебели и внушаваше чувство за временност, жилището бе мрачно, особено в потискащия сумрак. Тази атмосфера вероятно се дължеше на високия таван, тесните стаи и сивите тапети на бледи цветенца. Погледът ѝ се спря върху масичката от ковано желязо по средата на стаята. Острите ѝ ръбове приличаха на оръжия от научнофантастичен филм.

Болка…

При вида на масата нервите ѝ отново се изпънаха. Но тя за пореден път през последните два дни си помисли: „Целта. Мисли за целта. Сара. Да спасиш Сара е единствената ти цел. Помни това, помни това, помни това.“

— Много ли работите с Даниел? — попита тя.

— С него и фонд „Норуок“ имаме делови отношения от близо седем години.

— Колко хора му казват, че прилича на актьор?

Тя отново си спомни петъчната вечер (възможно ли бе да е било само преди два дни?), когато се запозна с Даниел Риърдън: челото му, осеяно с капчици пот, и сините очи, които гледаха съсредоточено.

— Много — отговори Сам и отново потърка лъскавото си голо теме. — Мен не ме питат много; „Вие да не сте този или онзи актьор?“ — Засмя се. Все пак може би имаше чувство за хумор.

— Ами директорът на компанията, Андрю — как му беше името?

— Фарадей.

— Възхитителен мъж. Никога не бях чувала за професия като неговата.

— Не са много фирмите, които се занимават с нашата дейност. Той си е създал име. Пътува по целия свят. Прелетява по сто хиляди километра годишно. Минимум.

Тя изплете още един ред в синьо и зелено. Тап, тап.

— А каква е вашата професия, Сам?

— Аз съм човекът зад кулисите. Оперативен директор на компанията.

— Като мен. Аз управлявам офиса на фирмата ми и…

— Тя замълча за момент, после се засмя тъжно: — Управлявах офиса. Преди всичко това да се случи. — Въздъхна, още веднъж попи кръвта от устата си, погледна кърпичката и продължи да плете, сякаш ѝ е омръзнало да ѝ се случват лоши неща. Погледна го мрачно.

— Предполагам, че в задълженията на оперативния директор влиза и това да дундурка клиентите, а?

Той отвори уста — сякаш да възрази — но после се усмихна и призна:

— Толкова ли е очевидно?

— Няма много смисъл да участвате в това, освен по една причина: да се грижите да не им преча — обясни тя.

— Даниел и Андрю преговарят за освобождаването на дъщеря ви с похитителя. Какво щяхте да направите, ако бяхте отишли с тях?

Тя сви рамене:

— Щях да издера шибаните очи на Джоузеф.

— Това очакваше и Даниел. По-добре да стоите тук.

— Ами ако бях поискала да участвам в срещата? Как щяхте да ме спрете?

— Вероятно щях да ви умолявам да не го правите.

Тя се засмя.

— Какво знаете за Джоузеф? — попита Сам.

Усмивката ѝ изчезна като вода в сух пясък.

— Той е чудовище, садист! — възкликна Габриела.

Погледна плика с емблема на аптечната верига Си Ви Ес, в който се виждаше кърваво петно, леко избледняло през белия найлон.

Сам също го забеляза.

— Даниел ми разказа какво се е случило. Не мога да повярвам. Какъв човек би сторил такова нещо?

Тя затвори очи за миг, намръщи се:

— Джоузеф е едър и страшен. Хулиган, побойник. Но знаете ли кое е най-лошото? Има нещо много странно в него. Косата му. Има адски буйна, руса, къдрава коса и я маже с нещо. Изглежда зловещо. Хили се много. И този тон, когато говори… Нали го чухте по телефона. Подигравателен. Небрежен.