Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

1 час и 50 минути по-рано

В дневната на апартамента Даниел Риърдън запозна хората от компанията:

— Това е Габриела Маккензи.

— Андрю Фарадей — каза по-възрастният от двамата, които току-що влязоха.

— Сам Ийстън — представи се другият.

Ръкуваха се. Сам имаше хубав тен, голо теме, набръчкано лице и живи очи. Андрю бе около шейсетте. Буйната му бяла коса, прошарена с черни кичури, беше сресана назад и разделена на път. Коса на бизнесмен. Коса на политик. Андрю беше по-слаб от Сам и Даниел и не особено мускулест. Не по-висок от метър и седемдесет и пет. Непосредственото впечатление на Габриела обаче бе, че той е по-авторитетен от другите двама. И не заради възрастта.

Той бе естествен водач.

— Това са хората, за които ти говорих — каза Даниел. — Аз съм им клиент. От години работим заедно.

Габриела и Даниел седнаха на стария диван, който излъчваше още по-силна миризма на мухъл от тази, която до неотдавна се опитваше да премахне от апартамента с една бабешка рецепта.

„Погребения — помисли си. — Погребения…“

Даниел си наля още червено вино. Вдигна бутилката към нея. Тя отказа. Андрю и Сам си взеха чаши. Отпиха.

— Даниел ни каза какво е положението — заговори Андрю. Гласът му вдъхваше спокойствие.

— Не зная какво да правя! — възкликна тя отчаяно.

— Това е кошмар. Срокът е след два часа! Джоузеф каза, че ми дава време до шест, без отсрочки. След това…

Вдиша и издиша рязко.

Мъжете изглежда се смутиха от този пристъп на истерия, сякаш не знаеха как да я успокоят. След малко Андрю Фарадей каза:

— Е, ние имаме някои идеи.

Сам го погледна послушно. Той бе втори или трети в йерархията, от пръв поглед личеше. Габриела го прецени като надежден и лоялен.

Даниел се притисна до нея на дивана и тя почувства топлината на бедрото му до своето. Той стисна ръката ѝ с дългите си пръсти. И тя почувства силата, която бе забелязала по-рано.

— Може ли да ви наричам Габриела? — попита Андрю. Изглеждаше точно така, като човек, който ще поиска разрешение. Възпитание от старата школа.

— Да, разбира се — отговори тя и нервно приглади разрошената си коса. Но бързо укроти ръцете си.

— Първо, за да съм сигурен, че съм разбрал добре — продължи той, — да изясним само фактите. Този мъж е отвлякъл дъщеря ви. Джоузеф, така ли казахте? Това ли е името му?

— Да.

— И го е направил, защото иска документа, за който ми разказа Даниел. „Октомврийския списък“, нали така?

Тя кимна.

Той се вгледа в разтревожените ѝ очи.

— И Даниел ми каза, че не знаете какво представлява този списък.

Тя сви рамене:

— Имена и адреси. Може би на престъпници. Единственото, което знаем, е, че има хора, готови да убият за него.

— И нямате представа защо е „октомврийски“?

Габриела погледна Даниел, който каза:

— Може да е свързан с нещо, което се е случило през октомври. Някаква среща, събитие. Или — добави мрачно — може да е нещо, което ще се случи идния месец. Ако съдя по това, което съм чул, вероятно ще е нещо много лошо. Но, от друга страна, може да е само име, фирма, дори човек. А може би шифър. Числото десет — десетият месец.

— Или — добави Габриела — Даниел мислеше за анаграми.

— В „октомври“ се съдържат много интересни думи: „око“, „ври“, „криво“, „мир“. Но без контекст няма как да разберем.

Андрю кимна, замисли се. Облегна се назад и прокара само показалеца си през косата. Сега Габриела се загледа в облеклото на новодошлите. Мъжете бяха с костюми: този на сресания Андрю — тъмносин; на плешивия Сам — черен; но и двата — консервативни и адски скъпи. Носеха официални ризи, съответно синя и бяла. Без вратовръзки. Обувки „Бруно Мали“ или „ферагамо“. Дрехите и аксесоарите им бяха, както би се изказал шефът на Габриела, „примо“.

— Знам, че трябва да го предам — каза тя с равен глас.

— Да го предадете?

— Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя. Щях да го дам на полицията, на ФБР. Те би трябвало да знаят какво означава. Това е единственият морален начин. Но не мога. Списъкът е единственото нещо, което мога да разменя за Сара. — Добави сподавено: — Ужасно е, но трябва да го дам на Джоузеф. Нямам друг избор.

— Не си виновна ти за тази бъркотия — възрази Даниел. — Вината е изцяло на Чарлс Прескот.

— Чарлс Прескот е шефът ви, нали? — осведоми се Андрю.

— Вече бивш шеф — измърмори тя. Вдиша дълбоко, закашля се. — Сара. — Затвори за момент очи. — Не мога да си представя какво преживява сега.