Джефри Дивър - Пастирът

В случая с Мари се сблъсквахме с утежняващи обстоятелства — саморазрушителната иМ природа. Изборът на агресивни приятели, нехайното отношение към насъщните детайли от ежедневието, търсенето на мъже, които да иМ бъдат опора, но които всъщност се възползваха от нея и се отегчаваха, когато първите искри на привличането изтлееха и артистичността и чарът иМ избледнееха.

Тя погледна към реката.

Аз станах предпазливо и приближих, после седнах отново.

— Не се бой, не съм обучен да спасявам хора от бездните. Всъщност ужасно се страхувам от височини.

Изражението иМ говореше: «Спести ми шегичките, господин екскурзовод».

Прецени разстоянието помежду ни и явно реши, че няма да иМ попреча да скочи във водата с един скок. Вдигна фотоапарата и продължи да снима. И двамата мълчахме. Аз наруших пръв ембаргото.

— Каквото и да говори сестра ти, не сме сигурни, че е заради твоите снимки.

— Фотоси. Наричаме ги фотоси.

— Чакам допълнителна информация.

— Но звучи смислено, нали? Снимам хора, които искат да останат анонимни. Пъхам си носа в чуждите работи — добави тя горчиво.

— Възможно е.

Не исках да я заблуждавам.

— Изненадана съм, че не ти е хрумнало, Корт. Ти обмисляш всичко.

— И аз съм изненадан — отвърнах искрено.

Прекратихме разследването за Мари, щом изключихме Андрю като евентуален поръчител.

Тя продължи да снима.

— Искам да кажа нещо — обадих се. — Важно е.

— При тези обстоятелства — усмихна се мрачно тя — маловажното не се приема, нали?

— Най-трудно ми е да обясня на подопечните си, че няма значение дали ги преследват по тяхна вина. А в много случаи ги пазя именно защото са извършили нещо лошо. Какво са сторили, обаче, е несъществено. Подопечният ми има право на закрила, за да остане жив. Престъплението се плаща в съда. Моралните простъпки се възмездяват по един или друг начин. Това не е моя работа. Аз съм длъжен да ви опазя живота, за да продължите да живеете, независимо какво ви очаква — затвор или спокойно пенсиониране.

— Ами моята воля, Корт?

Повдигнах вежди.

— Ако не искам да остана жива? Кой ме чака? При кого да се върна? — Кимна към къщата. — При семейството си. Двамина, на които им е все едно дали съм жива или мъртва.

— Грешиш, Мари. Щом аз съм на сцената, значи всички преживявате най-тежките си времена. Хората изричат ужасни думи, когато са под охрана. Но не ги мислят. Говори страхът. Безизходицата.

Минаха няколко минути. Наблюдавах реката. Навярно дузина пъти бях водил тук подопечни и бях обхождал целия периметър, оглеждайки го за нападателни и защитни позиции, бях определял къде да разчистят дърветата и къде да посадят нови. Но при целия ми интерес към ориентирането и разходките сред природата, никога не бях намирал време да се порадвам на пейзажа. Забелязах я да разтрива ръката си.

— Защо те нарани Андрю?

Тя сведе глава.

— Не повярва на историята с грубия бизнесмен, а?

— Не.

— Как се досети?

— Натрупал съм опит.

Очаквах да се затвори в себе си, но останах изненадан. Тя отговори почти незабавно:

— Въпросът е: «В какво се провиних?». — Странен смях. Невесел и злокобно спокоен. — И знаеш ли, Корт, най-страшното е, че не мога да си спомня. Сигурно не съм сготвила подходящата вечеря или пък съм сготвила подходящата, но по неправилен начин. Или съм пийнала повечко вино пред приятелите му. Не знам. Помня само как ме сграбчи… улови ме за ръката и я изви. Сухожилието изхрущя. — Тя стисна ставата. — Плаках почти цяла нощ. Не заради болката. А защото си мислех как някои си изкълчват лактите, докато карат ски или сърф с любимите си хора. Но не и аз. Не… Не. На мен ми се е случило, понеже човекът, когото обичам, е поискал да ме нарани. — Взря се в обектива и продължи: — Но животът е въпрос на компромиси, нали? Искам да кажа… кой получава сто процента? На мен се пада вълнението, енергията, страстта. На други жени — скуката и пияниците. — Не погледна към защитената къща. — Предпочитам тръпката и по някоя синина от време на време. — Ефирен смях звънна между тънките иМ розови устни. — Политически некоректно ли ти звучи? Но е така. Поне съм честна.

Поразмислих една секунда. Дълга секунда и дълбок размисъл. Прекрачих ръба на скалата и седнах до нея. Тя не понечи да се отмести. Беше тясно и краката ни се опираха плътно. Не ми беше приятно да съм там и трябва да призная, че физическата близост ме успокояваше.

Колко да иМ кажа? Заложих на качеството и подхванах:

— Ожених се веднага след като се дипломирах.