Джефри Дивър - Пастирът

— Говори за работата ми — каза Джоан на сестра си и на съпруга си.

— Работата ти? — прекъсна я Мари. — Сметките в Министерството на транспорта?

— Не. Наистина работех за правителството. Но в друга организация. — Тя ме погледна и се намръщи. — Знам как си се досетил. Споменах «Интелиджънс Асесмънт», нали? Не мога да повярвам, че ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Чувствата ме сломиха. Сметнах, че няма да обърнеш внимание.

— Но обърнах.

«Боят се някой от службите за сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разпознае човека, с когото е Аленде…»

«Интелиджънс Асесмънт» е малка федерална агенция с огромни компютри и щабквартира в Стърлинг, Вирджиния. Целта иМ е да изготвя списъци с имена, лица, физически характеристики и лични предпочитания на лица, които застрашават националната сигурност, и да анализира горепосочените данни. Ако някой се е питал откъде произтича увереността на ЦРУ или на военните, че някой брадат трийсетгодишен кабулец е невинен, а неговият сиамски близнак — в очите на западняка — на пресечка от нас е член на «Ал Кайда», отговорът е — «Интелиджънс Асесмънт».

Само най-тесните кръгове на държавната сигурност обаче подозират за съществуването на агенцията. Не я споменават в новините. Джоан не би могла да знае за нея, камо ли за възможността да идентифицира човека на снимките до Аленде, освен ако нямаше тайна връзка с високите оперативни нива на държавните служби за сигурност.

Така се породиха съмненията ми. Кодираното ми послание до Дюбоа, след като Джоан откри снимката в компютъра на сестра си, съдържаше молба не само да анализира фотографиите чрез системата ОРК, но и да провери дали през последните дванайсет часа някой е изискал от «Интелиджънс Асесмънт» проучване на Аленде и събеседника му. И ако е така, възможно ли е този някой да е Джоан Кеслер.

По-рано Дюбоа, естествено, беше прегледала биографията на Джоан — научното иМ и професионално развитие, както и случая с катастрофата. Но ако съпругата на Райън знаеше за съществуването на «Интелиджънс Асесмънт», публичната информация за нея навярно беше прикритие, а данните за истинската иМ кариера се пазеха в класифицирани архиви.

«Подготвяш си значи домашните?… И какво откри за мен?»

Нищо чудно, че ме беше попитала.

Дюбоа докладва, че тази сутрин някой с разрешително за достъп до строго секретна информация беше подал молба до «Интелиджънс Асесмънт» за идентифициране на двама мъже от снимка, препратена от неизвестен район. Анализът се извършваше в момента.

Разкриването на истинската биография на Джоан обаче се оказало по-фина работа. В имейла Дюбоа обясняваше колко са иМ помогнали връзките на Арън Елис в Лангли и Форт Мийд.

— Но ти работеше… нали идвах там? Обядвахме заедно. Поне шест пъти. После ходехме в Националната галерия. И аз те изпращах до офиса. Бюрото за анализ на магистралите. На Двайсет и втора улица. Бил съм там!

— Скъпи… — Обръщението прозвуча безпомощно. — Това… това беше прикритие.

— За ЦРУ ли работеше? — попита Райън. — Или нещо такова?

— Нещо подобно.

Сега Мари изглеждаше вбесена. Ведростта иМ се беше стопила.

— Но ти не ни обясняваш нищо, Джо!

Със стоически тон, сякаш говори пред комисия в Конгреса, Джоан каза:

— Организацията ми изпълняваше проекти по вътрешна сигурност.

— И по-точно? — Райън отчаяно се мъчеше да съпостави информацията с всичко, което Джоан му бе разказвала за живота си.

Кое е вярно и кое — не? Доколко го е лъгала? Сигурно изреждаше мислено места и хора, които беше споменавала. Дали в историите имаше истина, която би оправдала съществуването на семейството им, защото именно то бе поставено на карта сега?

От своя страна Джоан навярно обмисляше точно какво и колко може да му каже. На теория отговорът беше — «николко». Британците се позовават на Закона за държавната тайна, който забранява на държавните служители да обсъждат дейността си, докато работят за определени правителствени структури. При нас действат укази с подобен дух, макар да нямаме специален закон. Джоан вече бе извършила федерално престъпление с разкритията си в уютната дневна на убежището. Отидеше ли по-далеч, нарушенията щяха да станат още по-сериозни.

Райън Кеслер обаче не беше глупак. Изкарваше прехраната си, разследвайки престъпления, за да прати провинилите се в затвора. Частиците от мозайката се подреждаха — бавно, разбира се, и откъслечно, но той се догаждаше накъде отива разговорът. Попита шепнешком: