Джефри Дивър - Пастирът

— Джоан каза, че сега си сам. Чудех се дали някога си бил женен. Отнасяше се с Аманда като баща или чичо. Имаше ли деца?

Отново се поколебах и накрая кимнах, но изражението ми ясно подсказваше, че не смятам да говоря за това. Мари усети, че е престъпила границата. Понечи да каже нещо, но замълча. Аз продължих бързо:

— След няколко години брак изникна проблем. С мъж от миналото на съпругата ми.

Мари навярно забеляза, че не казах «бившата ми съпруга», от което явно извлече някакви изводи. Беше по-умна, отколкото издаваше външния иМ вид. Сбърчи съчувствено чело, но аз не откликнах.

— Бяха работили заедно. — Отново се поколебах. — И двамата били свободни. Излезли няколко пъти… прекарали една-две нощи заедно. — Мари се поразвесели от деликатния ми евфемизъм. — Случило се няколко години, преди да се срещнем с Пеги.

— Проблем с темперамента? Като Андрю?

— Не. Най-милият човек на света. Запознахме се.

— Така ли?

— Бяха колеги.

Виждаха се от време на време. Двамата стажуваха в една и съща болница. Но не го обясних на Мари.

— Разделили се. След това срещна мен. Но след няколко години той се появи пак. Просто се обади да я чуе, да я покани на кафе или на по питие в името на доброто старо време. Скоро обаче започна да се обажда по-често. Оставяше съобщения. Отначало невинни. После малко по-агресивни, когато тя спря да му отговаря. Накрая започна да звъни на мен . И да идва вкъщи. Обади се дори… — Замълчах за минута и продължих: — После дойде ред на сериозното дебнене.

Припомних си онези дни. Лицето на Пеги, лицата на момчетата — съвсем малки, но прозорливи и интуитивни като всички деца. И уплашени.

— Едва след време осъзнах какъв е проблемът — казах на Мари. — Не беше той. А съпругата ми. Тя се отнасяше с него като към нормално човешко същество. Учтиво, ведро, отстъпчиво. Както заслужава мъжът, с когото беше излизала навремето — обаятелен и забавен. Но това беше минало. Той вече не беше нормално човешко същество. А нещо съвсем различно. Не можеш да се сприятелиш с акула или с бясно куче, Мари. Навличаш си само неприятности. Андрю е опасен по друг начин, но това няма значение. Всичко, което не ни носи добро, е опасно като Хенри Лавинг.

Усетих как ме улавя за ръка. Въпреки леките дрехи дланта иМ беше изненадващо топла в хладното утро.

— Може ли да попитам как приключи историята?

Свих рамене, взрян над водите.

— Накрая се обърнахме към полицията.

И двамата застинахме неподвижно. След една дълга минута Мари се обърна, прегърна ме и двамата се притиснахме един към друг. Целуна ме — първо нежно, след това по-страстно и отчаяно. После се усмихна, отдръпна се леко и пъхна ръцете ми под сакото си, върху гърдите си. Усетих дантеления сутиен. Тя се притисна по-плътно към мен и ме целуна отново, по-игриво този път. Езикът иМ имаше вкус на карамфил или на канела.

Накрая се облегна назад и обгърна с две ръце дланта ми.

— Джо казва, че си падам по лоши момчета. И това е проблем. Андрю е лошо момче. — Погледна ме и ми се стори, че очите иМ се разискриха не заради облака, преминал под бледото слънце. — Ти също, Корт. И ти си лошо момче. Но според мен си добро лошо момче.

Сетих се как наскоро си спомних, че Пеги ме бе описала по подобен начин.

— Да се връщаме.

— Не искаш ли да поостанем да се порадваме на гледката?

— Първо дългът — усмихнах се.

Станах, подадох иМ ръка да се изправи и поехме към къщата.

— Вземаш ли си понякога отпуска, Корт?

— От време на време.

— И как я прекарваш?

— Обичам игрите.

Отговорът ми явно иМ се стори много забавен.

Глава 43

Върнахме се в къщата, набрах кода и вратата се отключи.

Вътре ни посрещнаха няколко мрачни погледа, вторачени в нас. С побеляло лице и зяпнала уста Джоан тръгна към сестра си и бързо я прегърна.

— Съжалявам — прошепна тя, докосна колебливо ръцете на Мари и отстъпи назад.

Мари я изгледа безизразно — нито прие, нито отхвърли извинението.

— Мар, виж, бях побесняла… От тревога… за Аманда.

Младата жена сви рамене, отиде до компютъра си и го взе. Седна на канапето и се съсредоточи върху екрана. Напоследък наблюдавах често това явление — в крайпътните мотели и убежищата, подопечните ми се оттегляха в киберсветовете си.

— Моля те… — продължи Джоан. — Кажи нещо.

— Ще се изнеса, щом излезем от затвора — със злокобно тих глас отвърна Мари и продължи да разглежда файловете със снимки.

Фотоси. Наричаме ги фотоси…