Джефри Дивър - Пастирът

Най-лесно се откриват онези, запътили се в известна или логична посока.

Смятах, че Мари е от тях. Трябваше все пак да намеря пътеката, по която се движи, понеже се колебаех между няколко варианта. Важно беше да стигна преди нея. Спрях в края на гората и се вгледах в плетеницата от дървета, клони и листа. Повечето зеленина беше окастрена, за да разкрива по-широк кръгозор с оглед на сигурността на къщата. Отвъд разчистения периметър обаче районът беше непроницаем.

Забелязах преобърнати клони и листа, разместени камъчета и после няколко отпечатъка от стилни обувки. Затичах.

След стотина метра се отказах да търся следите иМ. Не беше необходимо, защото я чувах как профучава шумно из храсталака. Чувах и друго — засилващо се бучене, потвърждаващо теорията ми накъде се е устремила.

След няколко минути излязох на открита поляна и я видях. Бях наваксал разстоянието благодарение на умението да се придвижвам бързо из гората, но тя все още беше на стотина крачки пред мен.

Погледна назад, видя ме и спря.

Като пастир съм преследвал мнозина, докато спрат да бягат. Обикновено понеже са изчерпали възможните маршрути, бензина или физическата си сила.

Понякога спират просто защото са стигнали целта.

Мари се намираше на ръба на скалиста урва над източника на шума — река Потомак. Жената, опитала на два пъти да се самоубие, се взираше към водата, струяща над камъните долу. Коритото на реката беше на не повече от четирийсетина крачки, но бе осеяно със скали, а течението беше бързо и дълбоко. Отлична възможност за човек, решен да сложи край на живота си. Пристъпих бавно към нея. Не исках да я стресна.

Тя седна и ме изгледа с безизразно, зачервено лице. И се плъзна надолу.

Ахнах и се втурнах напред.

Но в същия миг забелязах главата иМ и разбрах, че се е спуснала на скална площадка под ръба на урвата. Седеше неподвижно върху издатината над заоблените речни камъни и бързите води.

Продължих бавно напред. Забелязах няколко души на другия бряг на реката — туристи, разхождащи се по пътеката отсреща, граничеща с Чесапийк и канала Охайо, който тръгва от Джорджтаун и стига чак до Къмбърланд, Мериленд.

Надзърнах над ръба към разпенената кафявосивкава вода и лъскавите скали. Вдясно Мари седеше, кръстосала крака като следовник на йога.

— Мари…

Тя стискаше фотоапарата си. Приближих се още малко и се постарах да забележи колко бавно и спокойно напредвам към нея. Спрях на двайсетина крачки от върха на скалата и също седнах, отчасти за да не ме възприема като заплаха, а и защото по принцип не съм голям привърженик на височините. Тя ме погледна и се съсредоточи отново върху своя «Канон». Вдигна го и засне няколко панорамни кадъра, после насочи обектива към зъберите отдолу. После, незнайно защо, го обърна към лицето си — подпухнало и влажно от сълзите.

Чух щракването на камерата въпреки бученето на водите.

— Мари?

Тя не отговори. Продължи да снима. Накрая се обърна към мен и щракна още веднъж. Аз не реагирах и тя се облегна на скалата.

Взрях се в уплашените иМ очи. Канеше ли се да сложи край на живота си?

— Мари, искам да се върнеш в къщата.

— Тук е красиво… Най-сетне изпитах удоволствие от екскурзията.

— Моля те.

— Как ли ще изглежда заснето?

Сестрите си бяха разменили зловещо ролите. Сега Джоан се държеше емоционално, почти истерично. Мари — точно обратното — беше спокойна, равнодушна.

Твърде равнодушна.

— Как ти се струва? — продължи тя. — Серия фотоси на човек, падащ в реката. Докога ли ще снима апаратът? Може да го включа на автоматик. Но батерията ще се изтощи бързо. Колко ще издържи според теб?

— Мари, ела горе.

— Кратко. Но чипът ще запази кадрите… Трудно се пробива в галериите. Трудно се продава. Но се обзалагам, че такава изложба ще пожъне небивал успех. Ще ме изстреля на гребена на вълната.

Задачата ми е да пазя подопечните си от всичко, включително от собствените им саморазрушителни пориви. Което често е най-трудната част. В екстремния свят, съставляващ работното ми място, самоубийствените импулси не са нещо необичайно. Никой от подопечните ми не е стигал до крайност, но познавам пастири, изгубили хората си по този начин. Случва се обикновено при по-дълги операции, когато дните на самота бавно се проточат в месеци и подопечните започнат все по-често да се сепват при най-невинни звуци, напомнящи им приближаващите стъпки на убиеца.

Още по-подмолно действа собствената им логика, която ги убеждава, че с предишния им живот е свършено, че семейството и приятелите им ще ги изоставят и ги очаква безрадостно бъдеще. И ще ги преследват до края. Смъртта им изглежда благоприятен изход.