Джефри Дивър - Пастирът

— Говориш ли испански?

— Помага в Тексас.

И в настоящата ми професия.

— Сигурно.

— Бях облечен в състезателна униформа — нещо като анорак — и те не ме взеха за полицай. Попитах ги какво има. Отвърнаха, че някакви мъже ги преследвали. Откраднали портфейла на бащата — всичките му спестявания — и се опитали да изнасилят дъщерята. Бащата отнел пушката на единия, но мъжете още били по петите им. Носех си мобилния. Предложих им да позвъня за помощ. Те се стреснаха и ме помолиха да не се обаждам.

— Защото са нелегални.

— И защото нападателите били от нашите момчета. Граничен патрул.

— О!

— Семейството успяло да побегне, но преследвачите приближаваха. Виждах четирима или петима по трасето. Следотърсачеството е двуетапно — търсиш дири и залавяш човека, който ги е оставил. Полицаите правеха точно това — идваха да заловят семейството. Знаех какво ще стане, ако ги открият. Намираха се на половин миля от нас.

— Нас. Подразбирам накъде биеш.

— Можех да ги оставя. Но щяха да ги убият. Поведох ги в кръг, прикривайки следите възможно най-добре. Играехме си на котка и мишка, но в крайна сметка избягахме. След три часа стигнахме Сан Антонио. Заведох ги в църковен приют.

Бях на двайсет и три и по-голямата част от живота си бях прекарал в учене. Този следобед се оказа най-вълнуващото ми изживяване.

— Спомена, че те арестували. Не съм убеден, че си нарушил закона. Ами ако не си знаел, че са нелегални? Просто си помагал на някакви хора да избягат от злосторници.

— Не обясних, че един полицай беше изпреварил групата през близкото дере. Можехме да се измъкнем само на колела. Страхувах се бащата да не застреля полицая и взех пушката, промъкнах се зад него и му откраднах джипа и оръжието.

— Това си е за арест — констатира Райън.

— След като оставих семейството в един църковен приют, хвърлих пушката в езерото, а джипа паркирах пред супермаркет. Взех такси и се върнах на състезанието.

— Как те разкриха?

— Проверка на талоните — обясних. — Процедура за безопасност в ориентирането. Съдиите сравняват началните талони с контролните карти на финала. Ако някой не пристигне, изпращат да го търсят. Граничните полицаи забелязали контролните флагчета — в оранжево и бяло са, лесно се виждат — и разбрали за състезанието. На другия ден се появиха в университета. Арестуваха ме и случаят бе поверен на агент от ФБР, командирован в Остин от Вашингтон. Агент Фредерикс. Човекът, с когото работя сега. Оказа се, че Фреди е в Тексас да разследва случаи с гранични полицаи, ограбващи и насилващи нелегални емигранти. Вместо в подсъдим се превърнах в свидетел. Помогнах да издадат четири присъди.

— А нелегалните?

Усмихнах му се.

— Някак си забравих къде съм ги завел.

— Браво на теб.

— Написах една-две дипломни работи и започнах да преподавам. Но онзи ден така и не ми излизаше от ума. След няколко години се обадих на агент Фредерикс и той ме свърза с Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент във Вашингтон. Работих при тях няколко години. Пазех хората в нашите посолства и чужденците в Щатите. После реших, че не ми се пътува толкова, и кандидатствах в организацията, в която съм сега.

Райън подреди материалите, които да изпратя на Уестърфийлд. Бяха около двеста листа, осеяни с цифри и напълно непонятни за мен диаграми.

— Отлично — похвалих го.

— Още един въпрос, Корт?

— Разбира се.

— На колко подопечни си разказвал тази история?

Отговорих честно:

— На нито един.

Той се ухили.

— Колко от историята е истина?

— От игла до конец — отвърнах.

Понеделник

Помнете, че тази игра включва и отбрана, и нападение, и не се колебайте да защитавате териториите, които заемате.

Из инструкциите за играта «Риск»

Глава 40

Клер Дюбоа се обади точно преди девет сутринта. Информацията иМ беше осветляваща. И обезкуражаваща.

Записах си данните и отидох в кухнята, където масата с жълта памучна покривка бе осеяна с остатъци от закуска — понички, топено сирене, конфитюр. Двамата ми подопечни пиеха кафе. Джоан седеше пред лаптоп и се взираше съсредоточено в екрана. Кимна ми набързо за поздрав, но веднага насочи пак вниманието си към компютъра.

— Къде е Мари? — попитах.

— Още спи — отговори Райън.

— Току-що се чух с Клер — казах мрачно. — Не е другият ти случай.

— Пирамидата на Кларънс Браун… искам да кажа Памук? — попита детективът.

— Поръчителят не е той.