Джефри Дивър - Пастирът

— Подопечните?

— Справят се — увери ме той с характерния тон, подсказващ, че навярно са изгубили търпение, скучно им е и нервничат, но не иска да го признае, понеже са край него.

Дочух шум от бейзболен мач и Джоан каза на сестра си: «Е, добре. Просто се питам… Но щом смяташ, че е добра идея, разбира се…».

Напомни ми тона на мама.

— Ще пристигна за преместването в защитената къща след около четирийсет и пет минути.

— Да, сър.

Щом приключих с разговора, отхапах още два големи залъка от сандвича и се сетих за пратката от «Федекс» — антикварната игра, която бях получил и се канех да разгледам в обедната си почивка. Почудих се дали е в добро състояние, дали фигурите и картите са в пълен комплект, както продавачът обеща. Погледнах към сейфа зад бюрото си, но не го отворих.

Бях я прибрал там не защото се страхувах да не ми я откраднат. Не, просто не споделям личния си живот с никого тук, дори с най-близките си сътрудници. От съображения за сигурност, разбира се, но всъщност по-скоро понеже предпочитам да съм потаен. Несъзнателно.

Посегнах към телефона да се обадя на Дюбоа и да я питам какво е открила по случаите на Райън, но той избръмча. Номерът на шефа.

— Корт.

— Арън е. Ще дойдеш ли за малко?

Тонът често е по-красноречив от думите. Забелязах колко неспокойно прозвуча иначе безобидната молба. Очаквах да заваря в кабинета му Уестърфийлд, но се оказа друг човек. Слаб мъж, пооплешивял, в костюм и пастелносиня риза. Без вратовръзка. Погледна ме, без да ме вижда. Все едно възприемаше само какво символизирам, а не кой съм всъщност.

Ръкувахме се. Представи се като Санди Албъртс.

Елис очевидно го познаваше, но пък шефът ми познаваше почти всекиго във Вашингтон. Обясни ми:

— Санди ръководи кабинета на сенатор Лайънъл Стивънсън.

Умерен републиканец от Охайо. Спомних си, че наскоро го бях видял на корицата на «Нюзуик» или друго подобно списание.

— Всъщност не съм тук — пошегува се Албъртс с потайната природа на организацията ни. Изтъркана шега. — Ще ви запозная накратко с проблема, сър.

— Корт.

— Добре тогава. Корт. Сенаторът участва в Комисията по разузнаване.

Което обясняваше пропуска, допуснал го дотук. Тъкмо се питах.

— Следващия месец Комисията ще провежда изслушвания по вътрешни въпроси на разузнаването — Патриотичния акт, съдебни разпореждания за използване на специални разузнавателни средства. Проверяваме евентуални нарушения на гражданските права и аз провеждам проучване от името на сенатора. — Той вдигна помирително ръце. — Не намекваме, че има нещо нередно тук. Просто интервюираме възможно най-много хора от федералните служби за сигурност. Събираме информация. Вие сте най-старшият служител в организацията и искаме да ни осведомите дали сте забелязали случаи на, да речем, пропуски за изискване на съдебно разпореждане за поставяне на подслушвателни устройства на телефони или компютри в агенциите, с които си съдействате — Бюрото, Държавната агенция за сигурност, Националната служба за охрана, местните полицейски управления.

— С радост ще помогна, но… хмм, сега съм зает с по-неотложна задача.

Албъртс закима.

— Знаем какво правите тук. Сенаторът е приятел на Арън. — Стрелна с очи шефа ми. — Не искаме да възпрепятстваме отговорната ви дейност. Просто времето ни притиска.

— Защо? — попита Елис.

— Захванат ли се комисиите с някой въпрос, пресата също започва да го разнищва и ако ни изпревари, всички губим.

С това бях съгласен.

— Тук има мнозина, с които бихте могли да разговаряте — предложих.

— О, ние държим да ни информира звездата — отвърна Албъртс.

Шефът ми ме подкрепи:

— За жалост и аз споделям мнението, че трябва да почакаме случаят да приключи.

Албъртс не остана доволен, но го прие спокойно.

— Три-четири дни?

— Нещо такова, предполагам — отговорих. — Но не е сигурно. Периодът е критичен за семейството, което е под моя закрила. Ще ви осведомя веднага щом се освободя.

— Добре, разбирам — каза Албъртс. Погледна отново през мен и се усмихна безрадостно. — Благодаря ви. — Стана. Кимна на Елис и си взе куфарчето. — И наистина го мисля — че вършите страхотна работа.

След като си тръгна, попитах Елис:

— Сенаторът ти е приятел?

Елис изсумтя и сви рамене.

— Ако наричаш приятели хора, на които се молиш, значи ми е приятел. Стивънсън обикновено одобрява бюджета ми. Десничар е, но в смисъл с десни убеждения . Умен е и е склонен да изслушва и отсрещната страна. Трябват ни повече като него. В Конгреса прекаляват с крясъците. Като навсякъде.