Джефри Дивър - Пастирът

След малко:

— Висок, слаб, рус. Зелено яке.

— Да. Партньорът е.

— Никой не е запомнил номера на колата. Или други подробности.

— Благодаря — казах.

Държаха ни в течение за издирването — включително с хеликоптер на градската полиция. Лавинг обаче бе напуснал района, без да го забележат.

— Поне опитахме — обяви Фреди.

Прав беше. Но Лавинг ме беше надхитрил и неутрализирал стратегията ми. Играехме фатална игра, да, но това не означаваше, че партиите не могат да завършват с реми.

Камък-камък. Хартия-хартия…

За мен обаче ремито се равняваше на загуба.

Тръгнах към колата, с която бях пристигнал, и извадих джобен скенер от раницата си.

— Мислиш, че партньорът се е подвизавал тук? — попита Фреди.

Не отговорих — защо да правя догадки — но очевидно беше така. След петнайсет секунди открих първото проследяващо устройство в гумата на колата ми и веднага след него — второто, скрито на десетина сантиметра от първото с надеждата да спра да търся, след като го открия. Продължих, но не намерих трето. Или третото още не се беше включило.

Претърсих пак с детектор за експлозиви, но не открих бомби. А и не смятах, че е възможно. Лавинг искаше да го отведа при жертвите му, а не да ме убие.

На това щеше да му дойде по-късно редът.

Глава 13

Взех отново тауруса на Гарсия и потеглих към Стария град в Александрия. Паркирах в гаража ни до офиса.

Вашингтон е осеян с организации като нашата, с какви ли не правителствени агенции. Понякога пространството не достига — Лангли например е изключително пренаселен. За срещи в ЦРУ често ми се налага да паркирам на километър, че и повече от входа. Друг път проблемът е сигурността. Всички — от списващите Slate.com до «Мосад» и «Ал Кайда», знаят къде се намират Националната агенция за сигурност и ЦРУ. Организации като нашата обаче предпочитат да стоят възможно най-далеч от полезрението на обществеността.

Поздравих Били и му поръчах да сканира изцяло колата на Гарсия, престояла в гаража до Юниън Стейшън няколко часа, докато бях участвал в операцията в склада.

— На половината път пуснах детектора. Нищо активно. Но ще трябва да провериш по-детайлно.

Много проследяващи устройства са с часовников механизъм, който се включва часове или седмици след поставянето им. Регистрира ги само много специализирано оборудване, улавящо не радиосигнали, а миниатюрни електронни сигнали.

— И още как, Корт — каза кльощавият Били. — Ще повикам чистач.

Изглеждаше създаден за кабината на огромен ТИР.

Излязох навън и си купих пълнозърнест сандвич с печено говеждо, допълнително горчица и туршия плюс черно кафе. Върнах се в офиса. В невзрачното и негостоприемно фоайе имаше болнаво дърво, плакат на усмихнати мъж и жена, очевидно одобрени за банков заем, и черна табела с бели залепящи се букви, изписали имената на половин дузина компании, всичките фалшиви. Кимнах на двамата охранители — сериозно и дискретно въоръжени — легитимирах се с палец и око пред устройството на стената и влязох през входа. Изкачих няколко реда стълби.

Пред кабинета ми, личната ми асистентка Барбара вдигна глава и ми подаде няколко бележки със съобщения. Стройна жена на средна възраст, тя демонстративно не погледна към кафето ми — питаше се, естествено, защо не харесвам нейното, което всеки ден приготвя за целия етаж. Не го харесвах, понеже беше лошо — неизменно.

Тъмносивата иМ коса изглеждаше застинала като каска. Понякога си представях как я оформя с цели флакони гел.

Понеже организацията ни няма почивен ден, разполагаме с помощен персонал през цялото време, въпреки че никой не изисква от асистентите да работят повече от четирийсет часа седмично. Не бях пресмятал изрично, но ми се струваше, че Барбара е навлязла във втората четирийсетица.

— Харесвам уикендите. По-тихо е.

Освен ако не се налага да се валяш в тиня и да отбягваш куршумите на ловък снайперист.

Седнах, хапнах туршия, отхапах огромен залък от сандвича и отпих от горещото, силно и много ароматно кафе.

Обадих се на Лайл Ахмад в «Хилсайд Ин».

— Как е положението?

— Тихо. С Гарсия инспектираме през двайсетина минути.

— Обаждания? Някой от рецепцията? Нещо?

— Не — лаконично отбеляза той.

Ахмад имаше близкоизточно потекло и може би беше, а може и да не беше, мюсюлманин. За разлика от други хора в страната нито изглеждаше докачлив, нито заемаше отбранителна позиция по въпроса. Нито пък имаше защо. Огромното мнозинство мъже, опитвали се да ме убият, бяха християни, евреи или агностици.