Джефри Дивър - Пастирът

— Предупредих те за сестрата, Корт. Като ти писне тази работа, защо не се замислиш да напишеш сценарий за някой филм от сорта на «Доктор Фил»?

— Отивам на позиция — отвърнах.

Той ме стрелна с очи. Погледът му съдържаше десетина послания, които инстинктивно разчетох. Фреди, с когото се бях запознал преди години при необичайни обстоятелства, беше единственият човек в света, с когото мога да си партнирам в подобни операции. Аз съм стратегът — подбирам ходовете — а той е тактикът, замислящ как да приложи решенията ми.

От гледна точка на играта аз избирам камъка… а Фреди свива ръката в юмрук.

Поех по дълго буренясало дере, граничещо с гъста горичка отдясно, с миризливия канал отпред и с треволяк и купчини машинарии отляво. В края му, под прикритието на тъжната растителност, инсталирах подслушвателно устройство — дванайсетинчов параболичен диск, представляващ свръхчувствителен микрофон — и си надянах слушалки. Насочих диска към склада, под прозореца, оставен нарочно отворен.

Зареях поглед отвъд склада и в средата на «имението» ни забелязах два цивилни автомобила върху блокчета. Седан «Шевролет» и ван «Додж», ръждясали и покрити с графити, някои от които бях изрисувал лично преди няколко години.

Вече сам и много самотен , аз се озърнах още веднъж, а по гръбнака ми пробяга тръпка от очакване и вълнение.

И страх, разбира се.

Както ми повтаряше Аби, а аз повтарям на своите протежета, в този бранш страхът е необходимост. Ако не те е страх, няма да действаш ефективно.

Минаха десет минути — дълги, безкрайни десет минути.

— Екип Едно до командния пост — пропука глас в слушалките ми. — Улових движение на север.

— Команден пост до Едно. Продължавай.

— Непознат обект се придвижва бавно. Тъмни дрехи, вероятно мъж. Сега изчезна от поглед. Намира се в квадрант осемнайсет.

— Оръжие?

— Не се вижда.

Изопнах гръб и се наведох напред да погледна в посоката, където бе забелязан обектът — отсрещния край на двора. След минута взиране в жълти и зелени трънаци, аз също мярнах движение. Човекът се прокрадваше откъм глуха улица право към склада.

— Видях го — обади се жената. — Няма оръжие. Май не е Лавинг.

— Навярно партньорът — отвърнах. — Но не е сам. Лавинг сигурно също е някъде наоколо.

Тръпка премина от врата до опашната ми кост.

И останалите докладваха какво виждат — или в повечето случаи не виждат — от съответните си позиции. Предпазливо промъкващата се към склада фигура спря.

Чух шепот:

— Екип Две. Забеляза доджа, заинтересува се от него.

Не отговорих. Щяха да ми съобщят подробностите, щом ги потвърдят. Безсмислено беше да губя време, разпитвайки професионалисти за допълнителна информация. Все едно да ги предупреждавам да действат предпазливо, когато планират залавяне на престъпник. Избърсах длани в панталоните.

— Екип Едно. Пак тръгна. Бавно.

— Екип Две. Внимание! Силно се интересува от доджа. Има ли оборудване там?

— Не — отговори Фреди. — Чисто е. Нека души. Екип Четири, виждате ли нещо? Някаква следа от Лавинг?

— Не.

— Три?

— Не.

После:

— Екип Две е. Партньорът приближава… ръце в джобовете… държи нещо. Мобилен.

Извадих бинокъла си «Алпен 10х32» и огледах района, но не го видях.

Постарах се да успокоя дишането си — плитко и учестено. Насилих се да се съсредоточа върху една от мантрите си: «Камък, ножица, хартия. Камък, ножица, хартия».

В този момент чух: «Пук».

Точно зад мен.

Застинах и бавно извърнах глава.

Вдигнал пистолета си със заглушител срещу мен, Хенри Лавинг бързо сведе очи, извил уста в бледо разочарование, че не е избегнал сухата клонка.

Глава 12

Лавинг забеляза крайчеца на бронежилетката да се подава изпод сакото ми. Вдигна оръжието си и се прицели в голия ми врат.

После бледата му лява ръка се придвижи леко, издавайки нареждания.

Изправих се. Даде ми знак да сваля радиомикрофона от едното си ухо и слушалката — от другото. И да извадя оръжието си от кобура с палец и показалец.

Подчиних се, оглеждайки го спокойно.

Посоката на фаталната ни игра вече се беше изяснила. Лавинг бе предположил, че складът е капан, и беше решил да ме нападне. Рационално решение. Което обясняваше защо е наредил на партньора си да се навърта край доджа и да не приближава до самия склад, както щеше да направи, ако Лавинг се беше поддал на уловката.

Макар и разкрил клопката, той беше поел риска. За да плени не Райън Кеслер, разбира се, а мен. А аз, след необходимата доза мъчения, да му издам къде се намират Кеслерови. Внезапно се бях превърнал в жертва.