Джефри Дивър - Пастирът

Как това засяга работата ми на пастир?

Противници като Хенри Лавинг и мен са въвлечени във фатална игра, при която загубата на единия неизбежно означава победа за другия (в нашия случай — животът на подопечния ми). Понеже никой не знае какъв ход ще предприеме другият, аз често прилагам Теорията на играта при избора на победна стратегия. Под стратегия разбирам не цялостен подход към надпреварата, а специфичен ход като «пешка на Д7» или да свиеш ръка в юмрук на «Камък, ножица, хартия».

В случая бях решил да разиграя хода с уловката, смятайки, че Хенри Лавинг най-вероятно ще предпочете рационалния вариант — да подуши стръвта.

Теорията на играта обаче съществува заради несигурността — на дъската и в реалния живот. Може би Лавинг ще усети капана и знаейки, че аз ще го проверя, ще използва отсъствието ми, за да открие истинската защитена къща, където са Кеслерови.

Или пък ще приложи съвсем различна стратегия, за която не се досещам, но дори в този момент ме надхитрява с по-изкусни маневри?

Приближавах столицата. Обадих се отново на Клер Дюбоа.

— Трябва ми тълпа, фестивал, парад. В града. Не мисля, че имам опашка, но искам да съм сигурен. Какво ще ми предложиш?

— Тълпа. Добре… Колко голяма? На стадиона има мач, но за жалост тълпата няма да е многобройна предвид играта им този сезон… В «Сейфуей» авторка на любовни романи и моделът иМ за кориците раздават автографи.

Откъде знаеше, без да проверява?

— Колцина се събират за раздаване на автографи в супермаркет?

— Ще се изненадаш.

Вярно.

— Искам нещо по-голямо. И в центъра. Да речем хиляда и нагоре.

— Жалко, че не е пролет. Аз лично не си падам по цъфналите череши. Друго щеше да е, ако нещо се случваше. Но да гледам дървета? Не е за мен. Да видим, да видим…

Чух трополене на клавиши. И звънтене на гривна с медальончета.

— Няма голям избор — обади се Дюбоа. — Шествие за правата на гейовете по «Кънектикът» в Дюпон Съркъл. Литургия на открито за новопосветени. Около четиристотин. Парад на мексикано-американци в Югоизточния квартал, но вече се разотиват. О, ето. Най-значимото събитие е протестът пред Конгреса. Около две хиляди. Най-малко. Що за израз? Обратното на «най-много».

— Звучи добре.

Множеството се е събрало да протестира срещу — или да подкрепи — кандидата за Върховния съд, обясни ми Дюбоа. Смътно си спомних, че юристът — смяташе се, че ще го одобрят с разлика от един-два гласа в Сената — е консерватор и лявото крило беше мобилизирало своите на протест, докато републиканците бяха свикали поддръжниците си за подкрепа.

— Къде точно?

Чух отговора — до сградата на Сената — и прекъснах връзката. Поех натам. След пет минути, благодарение на федералната си служебна карта, кръжах между и около демонстрантите и барикадите, които биха спрели всеки, решил да ме следи. Поддръжниците на кандидата стояха от едната страна на опъната лента, противниците — от другата. Забелязах как си разменят злобни обиди и дори заплахи.

Имаше много полицаи. Спомних си как напоследък в «Поуст» четох серия статии за задълбочаващата се поляризация и все по-агресивната партизанщина в американската политика.

Телефонът ми изжужа.

— Фреди!

— Къде си?

— Опитвам се да не прегазя протестиращите срещу кандидата за Върховния съд.

— Смачкай няколко от мое име.

— Ти пристигна ли?

— На сцената сме.

— Нещо?

— Нищо засега.

— След малко съм при вас.

Измъкнах се от другия край на тълпата, уверен, че нямам опашка, и подкарах бързо към малкия гараж на север от Юниън Стейшън, който понякога използваме. За пет минути смених служебната кола на Гарсия с нова и излязох през друга врата.

Десет минути по-късно пристигнах в склада, където бяхме заложили капана.

Започваше нов тур от фаталната игра между мен и Хенри Лавинг.

Глава 11

Избрахме това място — окаян район в Североизточен Вашингтон — защото беше съвършено за устройване на засади.

Някои индустриални зони на окръг Колумбия — като тази — са потресаващо мрачни, сякаш пренесени от Детройт или Южен Чикаго. Складът, който наехме за жълти стотинки, се намираше в мочурлива, буренясала местност, пресечена от ръждясали релси (никога не бях виждал влак тук), запустели шосета и няколко миризливи канала. Нашата собственост представляваше три акра трънлива земя, осеяна с боклуци, по някое анемично дръвче и локви с цвят на гнусен тропически гущер. В центъра беше древният склад с оскъдни свидетелства за обитаемост, колкото да създава впечатление за защитена къща. В съседство имаше две порутени пристройки, където тактическите екипи можеха да причакват лошите момчета — предлагаха отлична позиция за кръстосан огън. Стените на склада бяха бронирани, а прозорците — малко на брой. Бяхме го използвали няколко пъти, но само веднъж-дваж — успешно. За последно го посетихме през януари, когато дебнах четири часа в снежната буря, отпивайки изстиващо кафе от очукана чаша, която стисках с почервенели от студ пръсти, докато наемникът най-сетне предприеме смелия си — и злополучен — ход.