Джефри Дивър - Пастирът

— Познавам един човек. Излизаше с приятелката ми. Беше чалнат. Играеше много игри. Не от твоите. И не любовни или съпружески. Разиграваше сценарии за Пентагона и ЦРУ. Сценарии за трета световна война например. И за четвърта световна война. Наистина го правят. Плашещо е, нали? Винаги съм се питала дали има и пета. Както и да е… ще му се обадя. Ще проуча и пирамидата. Аз не инвестирам. Предпочитам да спестявам под дюшека.

Преди да затворя, чух звънтене — от гривната иМ, естествено.

Бях сигурен, че ако има връзка, дори незабележима, между случаите на Райън Кеслер и поръчителя на Хенри Лавинг, Дюбоа ще я открие. Въпреки младостта си, тя се справяше по-добре с разследването от мен — по-умело проследяваше нишките. Не притежаваше съзнанието на непоправим играч, с което аз явно съм роден, и смъртоносната партия шах между мен и наемниците не иМ се удаваше по природа. Ала беше упорита като териер, умна и коварна, ако ситуацията го изискваше. Заради трескавия си темперамент и пъргавото съзнание сипеше водопади от думи, които сплашваха и смайваха събеседниците иМ. Или ги запленяваха. (Всъщност преди година получи предложение за женитба, след като разпитва часове наред мъж, когото ни бяха поверили за охрана. Оказа се бивш кадър на силите за борба с организираната престъпност и Клер го определи като «изначално неподходящ брачен материал».)

Преди година Барбара — личната асистентка, която деля с още един пастир — ме улови как гледам Дюбоа с нещо като усмивка — нетипично за мен изражение. Беше израз само на възторг, след като младата жена ме засипа с полезни сведения за потенциален поръчител. Тази усмивка обаче означаваше всичко за Барбара — самотна майка на петдесет и постоянен обитател на света на онлайн чифтосването. Реши, че погледът ми излъчва романтика, и по-късно ме попита защо не поканя Дюбоа на среща. (Спомена нещо на тема «пролет-есен», което ми се стори малко прекалено при тази разлика от двайсет години.)

Във всеки случай, аз, разбира се, отклоних подканата. Професионалният ми възторг от протежето ми обаче не угасна и аз не престанах да го изразявам, макар и с характерната си сдържаност.

Въведох бележките си в лаптопа, кодирах файла и го запазих.

Мари се присъедини към нас. Незнайно защо се беше преоблякла и си беше подновила грима. Около нея витаеше аромат на цветя. Изглеждаше още по-привлекателна отпреди. Интересно, но макар двете сестри да си приличаха в много отношения, само Мари бих определил като сексапилна. Отиде до кафемашината и си наля. После остави чашата и приведе глава, вперила очи във вазата с цветя върху скрина. Вдигна фотоапарата и засне дузина бързи кадъра. Отбелязах си наум да прегледам всички снимки, които е направила, откакто взех семейството под крилото си, и да се погрижа да изтрие всички, на които присъствам аз или мои колеги.

После Мари си спомни за кафето, погледна към мен и ми напълни чашата.

— Благодаря.

— Нещо допълнително?

— Не, предпочитам го чисто.

Погледна ме, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Получих съобщение, прочетох го и изпратих отговор. Обърнах се към подопечните си.

— Новата кола е тук. Скоро потегляме.

— Тъкмо се канех да изуя обувки и да си включа някой мач — пошегува се Райън.

Поведението му се отличаваше коренно от първоначалното. Мисията, която му отредих, и алкохолът очевидно помагаха.

Станах.

— Стойте тук. — На Райън заръчах: — Не отваряй вратата никому, освен на мен.

Той кимна и си намести кобура.

Излязох навън и заобиколих крилото към паркинга зад мотела. Появи се тъмнозелен ван «Юкон». Паркира, следван от «Форд Таурус». Махнах с ръка и возилата спряха до мен. От джипа излязоха двама мъже.

Младият служител в организацията ми, Лайл Ахмад — мускулест, смугъл бивш морски пехотинец с късо подстригана коса — беше клонинг, телохранител. Запознах се с него, когато охраняваше американското посолство във Варшава, а аз бях агент в Бюрото за дипломатическа сигурност и разследване в Държавния департамент, където работех, преди да се присъединя към сегашната си организация.

Лайл Ахмад беше мълчалив, интелигентен и се славеше като полиглот — изгряваща звезда в службата.

Били — нашият отговорник по транспорта — шофираше вана. Длъгнест мъж, за чиято възраст не смеех да гадая, с рунтава коса и дълбок белег, от който само с усилие на волята можеш да отлепиш очи. Обичаше колите, камионите, мотоциклетите, всичко, задвижвано от «мъртви динозаври», както се изразяваше той — газ, бензин или дизел. Не само поддържаше флотилията ни, но съумяваше да разиграва трите или четирите дузини возила, които организацията ни притежаваше, като кубчето на Рубик — да ги подменя, да развежда персонала и подопечните насам-натам. Колекцията ни беше забележителна — след заплатите и защитените къщи транспортът беше най-голямото перо в бюджета ни. Превозните средства са като пръстови отпечатъци. Наред с клетъчните телефони и кредитните карти, колата е идеално средство за проследяване. Затова гледахме често да сменяме автомобилите.