Джефри Дивър - Пастирът

Предвид необходимостта информацията да бъде изтръгната от Райън до понеделник през нощта — за да се избегнат «нежелателните последствия», споменати в имейла, получен от Лавинг в Западна Вирджиния — и безпощадния стремеж на наемника да изпълнява на всяка цена поставените му задачи, реших, че той и партньорът му вероятно ще предприемат поне оглед на мястото.

Съревнованието между мен и него вече започваше на сериозно.

Често възприемам работата си от гледна точка на една своя страст (иначе, казват, съм твърде безстрастна натура) — игрите, с които не само се забавлявам, но и колекционирам. (Пратката от «Федекс», пристигнала тази сутрин, съдържаше антикварна игра, която от години търсех.) Избрах къщата в Стария град в Александрия и защото се намираше само на две пресечки от любимия ми игрален клуб в съседство с «Принс Стрийт». Членският внос е разумен и винаги се намират желаещи да поиграят шах, бридж, Го, Уей Чи, «Риск» и десетина други. Членовете са от всякакви националности, нива на образованост, възрасти, макар да преобладават мъжете. Срещат се всякакви стилове на обличане и материално състояние. Политическите пристрастия са най-разнообразни, но не са от значение.

В градската си къща държа шейсет и седем игри (имам повече — 121 — в крайбрежна къща в Мериленд), подредени по азбучен ред.

Предпочитам естествено по-сложните игри. Настоящият ми фаворит е «Арима» — съвременно изобретение, вариация на шаха, но толкова елегантна и предизвикателна, че все още никой не е поискал наградата на създателя, предложена за всеки, който успее да напише програма, за да я играе компютър. Шахът определено е добра игра и аз я харесвам. Посветени са иМ обаче толкова писания, изследвания и анализи, че когато се срещна с опитен играч, понякога ме гложди усещането, че ято мухлясали ексцентрични призраци движат фигурите вместо него.

Защо предпочитам игрите на дъска пред, да речем, компютърните, които несъмнено подлагат ума на подобно изпитание?

Харесва ми изкуството. Дизайнът на дъската, фигурите, картите, заровете и аксесоарите — дървени, пластмасови или от слонова кост — като пръчици, пулове и прочее. Доставя ми удоволствие фактът, че съчетават красиво и полезно, ако игрите могат да се определят като полезни.

Харесва ми също, че игрите върху дъска не са мимолетни, а осезаеми; не изчезват, щом натиснеш бутона или издърпаш щепсела от контакта.

Най-важната причина обаче е, че обичам да стоя срещу човешко същество — противника ми. През почти цялото време играя партия на живот и смърт срещу хора като Хенри Лавинг, които остават невидими и мога само да си представям съсредоточените им лица, докато обмислят стратегиите си да похитят или да убият подопечните ми. Играейки Уей Чи, Го или «Тигър и Ефрат» — много добра игра, между другото — мога да наблюдавам как съперникът ми подбира тактиката си и да виждам как реагира на ходовете ми.

Чувал съм, че дори технически гений като Бил Гейтс е страстен бриджор.

Във всеки случай игрите изострят ума и ми помагат в работата.

Също като Теорията на играта, по която се запалих, докато учех математика в колежа — просто за забавление, зареян из академичния свят, за да отложа навлизането в истинския.

Теорията на играта за пръв път е представена за обсъждане през 1940 година, макар идеята да съществува отдавна. Учените, които я формулират, анализирали игри като бриджа и покера и дори елементарни състезания като «Камък, ножица, хартия» или ези-тура не с цел да подпомогнат желаещите да печелят, а да проучат как вземаме решения. Накратко Теорията на играта изследва как участниците — и партньори, и противници — стигат до най-добрия избор, когато са изправени пред конфликт и никой не знае как ще постъпи другият.

Класически пример е Затворническата дилема, при която двама престъпници са заловени и затворени в различни килии. Полицаите им предлагат да изберат — да признаят или не. Макар двамата да не знаят какво ще предпочете другият, те са наясно — понеже полицаите са ги информирали — че е за тяхно добро да признаят; няма да ги освободят, но ще получат сравнително по-кратки присъди.

Съществува и възможност, ако не признаят, да се отърват с още по-кратка присъда (или никаква)… Този вариант обаче е по-рискован, защото може и да получат много по-дълга присъда.

Да признаят е «рационалния» избор.

Да не признаят обаче е «рационално ирационален» избор.

В реалния свят Теорията на играта е приложима в много ситуации — икономиката, политиката, психологията и военното планиране. Клиентите например понякога разбират, че е по-добре да не теглят всичките си спестявания от банка в критично положение, защото ще разпалят допълнително паниката, банката ще фалира и всички ще изгубят. От друга страна, ако са сред първите, изтеглили парите си, няма да изгубят нищо — по дяволите общото благо. Ако изтеглят бързо средствата си, рационалната ирационалност ще ги спаси индивидуално, въпреки че ще повлече вълна от желаещи да теглят и банката ще рухне.