Джефри Дивър - Пастирът

Били кимна към нисана.

— Готова ли е да потегля?

— Да.

Разменихме си ключовете и той тръгна.

Мъжът, слязъл от тауруса, беше Руди Гарсия — младият агент от ФБР, когото Фреди доведе в дома на Кеслерови.

Ръкувах се с него, представих го на Ахмад и тримата се върнахме в мотелската стая.

Представих новодошлия на Кеслерови и на Мари, която прошепна на сестра си:

— Симпатяга е.

Нежененият Ахмад реагира с поруменяване и нищо друго. Забелязах тревогата в кимването на Райън, сякаш се притеснява появата на подкреплението да не го лиши от възможността да се пораздвижи като моя дясна ръка в залавянето на Лавинг.

В същия момент телефонът ми иззвъня. Върху екрана се изписа номер от организацията ми, но не очаквах да чуя въпросния човек.

— Хермес — поздравих.

Името беше истинско, произнасяше се обикновено без началното «Х» — и принадлежеше на техническия ни директор, отговарящ за наблюдателните, комуникационните и компютърните ни системи.

— Корт — долетя настойчивият му глас с нюанс на акцент с неизвестен произход, — и да не ти се вярва, получихме сигнал по високоговорителя, онзи, свързан с нисана «Армада». А преди петнайсет минути някой се е появил в примамката в северозападния квартал.

Сърцето ми затуптя като чук.

— Добре. Благодаря, Хермес.

Изключих телефона. Замислих се. Да или не?

После съобщих на подопечните си и на Гарсия и Ахмад, че е настъпила малка промяна в плановете.

— Оставате тук още няколко часа. Ако сте гладни, Лайл или Гарсия ще поръчат от румсървиса. Никой да не напуска помещението. Няма да се бавя.

— Какво става, Корт? — попита Райън.

Постарах се да свия небрежно рамене.

— Трябва да се срещна с някого във връзка с мисията.

Излязох бързо, без да обяснявам, че този някой е Хенри Лавинг.

Глава 10

Водят се спорове каква точно трябва да е ролята на пастира в сферата на личната охрана.

Самото прозвище е красноречиво. Аз си представям пастира не като ратай с гега, а като внушително куче. Не съм любител на тези животни, но знам, че има овчарски кучета, които пазят стадата, и други, които нападат хищниците, независимо от размера и числеността им. В коя от тези две роли трябва да се превъплъти телохранителят? Аби Фалоу казваше: «Задачата на пастира е да опази подопечните си. Това е. Другиму се пада честта да залови наемника и поръчителя му».

Аз обаче не съм съгласен с теорията му — една от малкото идеи на наставника ми, която не приемам. Смятам, че целта ни е и да приберем стадото на сигурно място, и да разкъсаме гърлата на вълците, които го заплашват. Да защитиш жертвата и да обезвредиш наемника и поръчителя според мен са неотделимо свързани задачи.

Устремен към Вашингтон с тауруса на Гарсия, разговарях по телефона с Фреди — водача на ловната дружина. Моята организация не разполага с тактически отдел. Отдавна настоявах да разкрият (дори му бях измислил прозвище — «войнството»), но Елис, така да се каже, удряше на камък в комисията; тактическите звена са учудващо скъпи. Затова разчитаме на ФБР и в някои случаи, на местните специални отряди.

След като изложих плана, с който се надявах да впримчим Лавинг, Фреди каза:

— Смяташ ли, че ще проработи, Корт? Звучи ми като Дядо Коледа в съвместна акция с феята на зъбките.

— Там ли си вече?

Офисът му се намираше на Девета улица в града и пътят му беше по-кратък.

— Дай ми двайсет минути.

— Бързай! Колко момчета имаш?

— Много, синко. Мир чрез оръжейно надмощие — отвърна той. Явно цитираше някого.

Прекъснахме връзката. Аз подкарах бързо към Вашингтон.

Хермес спомена една от уловките, с каквито често подмамваме лошите момчета. Проработват веднъж на двайсет-трийсет пъти, но няма причина да не опитваме. Всичките ни коли и повечето пастирски телефони имат вградено електронно устройство — наричаме го високоговорител — което периодично излъчва кодирано, но проследимо обаждане. Наемник с подходящо оборудване може да дешифрира номера, с който се свързват телефоните — наземна линия, чието местонахождение се открива чрез обаждане през телефонна централа.

Според Хермес Лавинг беше прихванал автоматично набиране от нисана «Армада», докато е бил паркиран пред къщата на Кеслер. Беше позвънил по наземната линия — телефон в склад в североизточен Вашингтон. Навярно бе чул съобщението, че складът вече не работи. Уловката се състоеше в следното — съобщението бях записал лично аз и всеки, притежаващ запис на гласа ми, включително Лавинг, както предполагах, щеше да си помисли, че именно там държим Кеслерови.