Джефри Дивър - Пастирът

Глава 9

Райън излезе от спалнята, понесъл принадлежностите си за бръснене. Измит, със сменена риза.

И подпийнал. «Бърбън», помислих си. Солидно количество.

Позволявам си вино и бира понякога, но от алкохола наистина изглупяваме и ставаме нехайни. Доказал съм го. Когато участвам в игра, изискваща умение, а не късмет — шах, «Арима» или Уей Чи — и не съм в настроение да се съревновавам, пийвам по чаша вино. Случайните успехи, дължащи се на рисковани, непредсказуеми ходове, вдъхновени от доброто каберне, са далеч по-малобройни от грешките, предизвикани от него.

Добавих навика на Райън да пие към списъка с фактори, с които да се съобразявам, наред със страстта към оръжията и ролята му като закрилник на семейството. Обобщих положението — въоръжено, алкохолизирано ченге с героичен комплекс; жена в шок — макар още да не го съзнава — и ядосана (също подсъзнателно) на съпруга си, задето им е навлякъл тази трагедия; вятърничава, безотговорна сестра с ниско самочувствие, която се мята между страх и нетърпимо лекомислие.

Всичките ми подопечни, естествено, си имат слабости — аз самият също — и ако странностите им влияят върху работата ми, просто ги отбелязвам и ги компенсирам; ако ли не — забравям ги и се съсредоточавам върху задачата. Пастир съм, а не родител.

Джоан също забеляза истинската причина за дискретното оттегляне на съпруга си в спалнята, но не го показа. Само ме стрелна с поглед.

Сварих кафе и си налях щедра доза в пластмасова чаша. Застанах в ъгъла и помолих Райън да поговорим на четири очи като колеги. Настанихме се, но преди да отворя уста, той ме изпревари:

— Виж, Корт. Сгреших. Искам да кажа… Джоан беше права. Без теб щяхме… дори не искам да си го помислям.

Значи все пак беше чул думите на съпругата си.

Приех благодарността с кимване и отбелязах, че подпийне ли, става приветлив и сантиментален, а не враждебен. Ако не носеше пистолет, щях да го насърча да си сипе още.

Коментарът му прозвуча силно, за да го чуе Джоан. Реших, че косвено се извинява и на нея.

— Смяташ, че са те взели на прицел погрешка, но ако не е така, искам да открием кой е наел Лавинг.

— Поръчителят — обади се Райън. — Така ги наричате, нали?

— Да.

— Отначало го взех за пълна глупост, но след случилото се в къщата… искам да кажа… не звучи логично някой да си създава толкова главоболия, ако не предполага, че знам нещо.

— Не и Хенри Лавинг — отвърнах. После обясних, че винаги се опитваме да разкрием поръчителя. — Арестуваме го и обикновено получаваме информация, която ни отвежда до наемника. Или той просто изчезва, понеже ги интересуват само парите. Задържим ли поръчителя, няма кой да му плати. И той се изпарява.

— В момента работя само по два съществени случая.

«Така ли?», изненадах се. Полицай на възраст, при това опитен, в град като Вашингтон би трябвало да е затрупан с отворени дела.

— Опиши ми ги подробно — помолих. — Ще наредя да ги проверят. Внимателно. Няма да подкопаят разследването ти.

— Сигурно съм закопчал стотина престъпници. Не, повече. Може да е отмъщение.

Поклатих глава.

— Не мисля.

— Защо?

— Първо, той не търси физическа разправа. Иска информация. А и ти си работил на улицата.

— Да.

— Колко пъти мотивът беше отмъщение? И що за хора бяха извършителите?

Райън се замисли.

— Дузина. Обикновено ревниви любовници или гангстери, разчистващи неразплатени сметки. Прав си, Корт. Не е отмъщение.

— Разкажи ми за случаите.

Обясни ми, че първият бил подправен чек, подписан от името на мъж, служител в Пентагона.

— Жертвата се казва Ерик Греъм. Цивилен анализатор.

Откраднали чековата книжка от колата му в центъра на Вашингтон. Престъпникът бил умен. Проверил баланса по сметката на Греъм, написал чек за почти цялата сума и я препратил към анонимна онлайн сметка. После поръчал златни монети. Доставили му ги в пощенска кутия, той ги взел и вероятно ги бе продал срещу пари в брой. Хитра схема за пране на пари. Престъпникът не представил лично чека никъде, прибрал само монетите от пощата.

— Горкият кучи син — додаде Райън. — Знаеш ли колко е имал в сметката? Току-що бил внесъл четирийсет хиляди.

Джоан седеше до нас, вперила поглед в пуснатия тихо телевизор. Очевидно следеше разговора ни.

— Толкова много в чекова сметка? — вметна. — Малко подозрително, не мислиш ли?

Спомних си, че е работила като статистик и лесно борави с цифри, а следователно отговаря и за семейното счетоводство. Направи ми впечатление също, че сякаш за пръв път чува за случая. Стори ми се странно, понеже от опит знаех, че съпрузите често обсъждат работата си. После обаче си припомних колко е чувствителна към грозната страна на живота; сигурно дори престъпленията, които не включват насилие, бяха забранена тема.